Старчески дом „Розовата тераса“
Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама
7 септември 1986
Тази седмица Ивлин и Нини похапваха царевични пръчици и домашно приготвени браунита и пиеха кока-кола.
— Скъпа, трябваше да дойдеш сутринта. Страшен цирк изпусна. Докато закусвахме, Веста Адкок си сложи на главата кексчето от трици и затанцува хавайски танци в столовата. Каква гледка само! Горкият господин Дънауей така се развълнува, че се наложи да му дадат хапче и да го изведат. Джинин, дребната чернокожа сестра, накара Веста да седне и да си изяде кексчето. Дават ни ги всеки ден, за да не получаваме запек. С годините храносмилателната система се скапва.
Приведе се към Ивлин и прошепна:
— Някои от старците тук изпускат газове, без дори да разберат.
Пийна глътка кола и продължи:
— Знаеш ли, много от хората тук никак не са доволни, че има чернокожи сестри. Една старица дори каза, че дълбоко в себе си всички чернокожи мразят белите и че ако на сестрите им се отвори възможност, ще ни избият, докато спим.
Ивлин отвърна, че това е най-глупавото нещо, което е чува.
— И аз това си помислих, но го каза свекърва ти, тъй че си замълчах.
— Не съм изненадана.
— О, не е само тя. Ще се изненадаш колко хора мислят по начин. Но аз изобщо не го вярвам. Цял живот съм била заобиколена от чернокожи. Когато мама Тредгуд почина и я положихме в салона, следобеда погледнахме през прозореца и видяхме, че в двора са се събрали всички чернокожи жени от Траутвил. Започнаха да пеят една от старите негърски госпъл песни „Когато отида на небето, ще седна и ще си почина…“ Никога няма да забравя този момент. Не бях чувала толкова прекрасно пеене и още настръхвам, като се сетя.
Да вземем и Иджи например. Тя имаше също толкова приятели в Траутвил, колкото и в Уисъл Стоп. Все ходеше от другата страна на релсите да произнася слово за някой починал приятел. Веднъж ми каза, че предпочита чернокожите пред някои от белите си познати. Рече ми: „Нини, непрокопсаният негър си е непрокопсаник, но бял мерзавец стои по-ниско и куче“.
Разбира се, знам, че не всички са еднакви, но не съм виждала някой да е по-верен на друг човек, отколкото Онзел бе към Рут. Рут бе нейната любимка и Онзел го показваше ясно. Не допускаше никой да притеснява Рут.
Помня как веднъж, когато Иджи бе изпаднала в един от периодите си, в които пиеше, и не се прибра цяла нощ, на следващия ден Онзел я хвана в кухнята и й рече: „Вижте сега, госпожо Иджи, госпожа Рут си тръгна от един такъв и хич няма да й е трудно пак да си събере багажа, а аз ще й помогна да си стегне куфарите“.
Иджи просто излезе от кухнята, без да каже и дума. Знаеше, че не бива да ядосва Онзел, когато се касаеше за Рут.
Колкото и миличка да беше Онзел, бе и корава. Нямаше как, отглеждаше всичките си деца и работеше в кафенето. Когато Артис или Палавото птиче й досаждаха, съм я виждала как ги изкарва с шамари из вратата, докато едновременно с това реже тесто за бисквити.
Но към Рут бе нежна като агънце. И когато Рут получи онзи ужасен рак в женските си органи и трябваше да отиде в Бирмингам за операция, Онзел я придружи с мен и Иджи. Трите седяхме в чакалнята, когато лекарят излезе и ни рече още преди да си е свалил шапката и престилката: „Съжалявам, но не мога да й помогна с нищо“. Ракът бил стигнал чак до панкреаса, а стане ли това, няма спасение. Тъй че просто я зашиха и й оставиха една тръбичка за дренаж.
Прибрахме я в старата къща на Тредгуд и я настанихме в една от спалните на втория етаж, за да й е по-удобно. Онзел са нанесе в стаята при нея и не я оставяше й за миг.
Иджи искаше да наеме медицинска сестра, но Онзел не даваше и дума да се изрече по въпроса. По онова време всичките, й деца вече бяха пораснали, но Големия Джордж трябваше сам да си готви.
Иджи и Чуканчето, горките, не бяха на себе си и просто седяха на долния етаж замаяни. Състоянието на Рут се влоши ужасяващо бързо и какви болки изпитваше само! Опитваше се да не го показва, но си личеше. А Онзел бе денонощно до нея с лекарствата и през последната седмица не пускаше никой в стаята, освен Иджи и Чуканчето. Казваше, че Рут я помолила да не позволява никой да я вижда в това състояние.
Никога няма да забравя какво ни каза, препречила пътя ни пред вратата: „Госпожица Рут е дама и знае кога да си тръгне от тържеството, а докато е жива, няма да има изключения от това правило“.
И удържа на думата си. Когато Рут почина, Големия Джордж, Чуканчето и Иджи бяха в гората, за да й съберат шишарки, и докато се приберат, Рут си бе отишла.