Джаспър е помощник-пастор в Баптистката църква на Шестнайсета улица в Бирмингам и е баща на четири дъщери, две от които са учителки, една учи за медицинска сестра, а най-малката ще следва музика в Ню Йорк.
Поздравяваме Джаспър К. Пийви с избирането му за Железничар служител на месеца.
„Уиймс Уикли“
27 август 1955
Закриват железопътното депо
Всички бяхме много натъжени да научим, че закриват железопътното депо. Сега, след като спряха повечето влакове, много от старите ни приятели се местят в други градове. Можем само да се надяваме, че отново ще пуснат влаковете. Струва ми се нередно през града да минават толкова малко композиции.
Грейди Килгор, пенсиониран служител на железопътна компания „Ел&Ен“, твърди, че страната не може да кара без влакове и че е само въпрос на време правителството да го осъзнае. Аз пък казвам, че железопътните компании скоро ще се осъзнаят и ще върнат всички влакове по линиите.
Първо „Тихоокеански железници“, сега „Ел&Ен“… Само „Южни железници“ още се държат… Сякаш компаниите вече не искат да имат пътници.
Чух също, че кафенето може би ще затвори. Иджи каза, че бизнесът едва крета.
Между другото.
Половинката ми твърди, че е изкарал осемдневна пневмония за десет дни… Мъже!
Дот Уиймс
Покрайнините на Роаноук, Вирджиния
Вагон №16
23 декември 1958
Джаспър Пийви седеше в нощта. Влакът се носеше през заснежените полета, блещукащи на лунната светлина.
Навън бе мразовито, но във вагона бе топло и уютно. В тези мигове той се чувстваше най-сигурен и спокоен. Край на усмивките за деня… тишина.
На всяка гара покрай него се плъзваха зелените и червените лампи на железопътните семафори, а с настъпването на зората прозорците в малките градчета започваха да светват един по един.
Оставаше му един месец, докато се пенсионира с добра пенсия от „Южни железници“. Бе заминал за Бирмингам година след брат си Артис и макар да бяха близнаци и според законите и двамата да бяха негри, животът им бе протекъл съвсем различно.
Джаспър обичаше брат си, но рядко го виждаше.
Артис бързо си бе намерил място сред забързаните модерни обитатели на Четвърто авеню, където се лееше джаз и се търкаляха зарове нощ след нощ. Джаспър се бе настанил в християнски пансион на четири пресечки оттам и през първата си неделя в града бе отишъл в Баптистката църква на Шестнайсета улица. Там госпожица Бланш Мейбъри зърна и хареса момчето с кремава кожа и лунички, наследени от майка му. Бланш бе единствената дъщеря на господин Чарлс Мейбъри, уважаван гражданин, известен учител и директор на негърската гимназия, тъй че чрез нея Джаспър бе приет в затворения кръг на висшата средна класа на чернокожите.
Ожениха се. Дори бащата на Бланш да бе имал известни опасения за липсата на образование и за потеклото на Джаспър, то светлата кожа и обноските на младежа ги компенсираха напълно.
След сватбата Джаспър се трудеше здраво и докато Артис харчеше парите си за дрехи и жени, брат му отсядаше в студените, гъмжащи от плъхове общежития, осигурявани от железопътната компания за стюардите, когато нощуваха извън града. Спестява, докато с Бланш не събраха достатъчно, че да отидат до магазина за музикални инструменти и да си купят пиано. Да имаш пиано бе признак на успех. Джаспър заделяше по десет процента от заплатата си за църквата и откри спестовна сметка за висшето образование на децата си в банката за чернокожи „Пени Сейвингс“. Никога не бе близвал уиски, не бе взимал и петак назаем и никога не бе дължал пари. Той бе един от първите чернокожи в Бирмингам, които се преместиха в квартала на белите Енън Ридж, станал по-късно известен като Дайнъмайт Хил. След като Ку-клукс-клан подпали тухлените къщи на Джаспър и няколко от съседите му, част от тях се изнесоха, но той остана. Години наред понасяше обръщения като „Ей, черньо“, „Ей, момче“ и „Ей, Джордж“, чистеше плювалници, миеше тоалетни, лъскаше обувки и бе вдигал толкова много куфари, че не можеше да спи от болки в гърба и раменете. Често бе плакал от унижение, когато нещо от багажа на пътник изчезнеше и железопътните полицаи претърсваха първо шкафчетата на стюардите.
Беше отговарял с „да, господине“ и „да, госпожо“, бе се усмихвал, бе сервирал алкохол на шумни търговци поред нощ, бе понасял тормоза на арогантни бели жени, виковете „чернилка“ на бели деца, отношението като към боклук на някои от белите кондуктори и бе търпял, когато някои от другите стюарди крадяха бакшишите му. Бе чистил повръщано след пътници и стотици пъти бе виждал табелата в окръг Кълман, която предупреждаваше: „Чернилки! Да не сме ви видели очите тук“.