Бе понасял всичко това. Но…
Застраховката живот на семейството му бе изплатена. Бе успял да изпрати и четирите си деца в колеж и на нито едно от тях не се наложи да живее от бакшиши от неквалифицирана работа. Това бе едничката мисъл, която го крепеше през дългите години, през които бе превивал гръб.
Тази мисъл и влаковете. Ако брат му Артис се бе влюбил в града, то Джаспър се бе влюбил във влаковете. Влаковете с тъмната лакирана ламперия в купетата и седалките, тапицирани с червено кадифе. Влаковете с поетични имена „Експрес на Залеза“, „Кралската палма“, „Град Ню Орлиънс“, „Летящият южняк“, „Светулката“, „Експрес Здрач“, „Палмето“, „Черният диамант“, „Красавицата на Юга“, „Сребърната звезда“…
А тази нощ пътуваше с експреса „Сребърната комета“, тънък и аеродинамичен като сребърна тръба… от Ню Орлиънс за Ню Йорк и обратно, един от последните влакове, пътуващ по толкова дълъг маршрут. Бе скърбил за всички експреси, един по един, спрени от движение и оставени да ръждясват в някое депо като стари линеещи аристократи; реликви от отдавна отминали времена. А тази нощ и Джаспър се чувстваше като старите влакове — остарели, спрени от движение, с отминала слава, безполезни.
Вчера например чу как внук му Мохамед Абдул Пийви казва на майка си, че не иска да ходи никъде с дядо си, защото се срамувал от начина, по който се кланял на белите, и от държането му в църквата, където още пеел онези стари пиянски госпъл песни.
Джаспър съзнаваше, че времето му е отминало също като на старите му приятели, ръждясващи по железопътните депа. Искаше му се нещата да стоят различно; бе живял по единствения начин, който знаеше. Но се бе преборил в живота.
Хотел „Сейнт Клер“
Второ авеню №411, Бирмингам, Алабама
23 декември 1965
Смоуки бе срещу затворената гара на железопътна компания „Ел&Ен“ в хотелска стая, която може и да е била модерна преди трийсет и пет години, но сега се състоеше само от легло, стол и четирийсет и петватова крушка, увиснала на гол кабел. В стаята цареше непрогледна тъмнина, с изключение на жълтеникавата светлина, процеждаща се през прозорчето на високата, покрита с безброй пластове кафява боя врата.
Смоуки Самотника седеше сам, пушеше, гледаше през прозореца към студената мокра улица и си спомняше за времената, когато около луната блещукаха звезди и всички реки и уискито бяха сладки. Когато можеше да вдиша чист въздух, без да си изкашля дробовете. Когато Иджи, Рут и Чуканчето живееха в задната стая на кафенето и всички влакове още пътуваха. Онези неповторими времена, които бяха само на миг разстояние… в спомените му.
Спомените още съществуваха и тази вечер той седеше и ги търсеше, както винаги, протягаше се към лунните лъчи. От време на време улавяше някой от тях и го яхваше, сякаш е вълшебен. В главата му се въртеше стара песен:
Старчески дом „Розовата тераса“
Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама
22 септември 1986
Когато Ивлин Кауч влезе в салона, госпожа Тредгуд спеше и истинската й възраст й личеше като никога. Ивлин осъзна колко стара е всъщност приятелката й и се уплаши. Разтърси я за рамото.
— Госпожо Тредгуд!
Старицата отвори очи, приглади коса и каза:
— А, Ивлин. Отдавна ли дойде?
— Не, тъкмо влизам.
— Не ми позволявай да проспя деня за свиждания. Обещаваш ли?
Ивлин седна и й подаде картонена чиния със сандвич с кюфте на скара и парче лимонов пай, вилица и салфетка.
— О, Ивлин! — Госпожа Тредгуд изправи гръб. — Откъде ги взе? От кафенето ли?
— Не. Направих ги специално за вас.
— Нима? Бог да те поживи!
Ивлин бе забелязала, че през последните два месеца приятелката й все повече бърка миналото и настоящето и че понякога я нарича Клио. Госпожа Тредгуд често се усещаше и се засмиваше, но напоследък това ставаше все по-рядко.