— Извинявай, че бях задрямала. Но не съм единствената — всички тук са много уморени.
— Не можете да спите нощем ли?
— Миличка, никой не мигва от седмици. Веста Адкок се е захванала със среднощни телефонни разговори. Обажда се на всички — от президента до кмета. По-миналата нощ звъня на английската кралица, за да се оплаква от нещо. Наежва се като стара котка и не млъква цяла нощ.
— Но защо не затваря вратата?
— Затваря я.
— Не й ли взеха телефона от стаята?
— Миличка, отдавна го взеха, но тя продължава да се обажда.
— Боже! Да не е… полудяла?
— Нека го кажем така — рече госпожа Тредгуд любезно. — Тя е на този свят, но не живее в него.
— Да. Мисля, че разбирам.
— Скъпа, много бих искала да пийна нещо студено с пая. Би ли ми донесла напитка? Бих отишла сама, но вече не виждам и не мога да намеря процепа за монетата.
— Разбира се. Извинявайте, трябваше да ви попитам.
— Ето ти петаче.
— Госпожо Тредгуд, стига глупости. Позволете ми да ви почерпя. За мен е удоволствие.
— Не, Ивлин. Вземи монетата… не искам да си пилееш парите заради мен — настоя старицата. — Няма да го изпия, ако не ми позволиш аз да платя.
Накрая Ивлин взе петте цента и купи с тях безалкохолното от седемдесет и пет цента, както обикновено.
— Благодаря ти, скъпа… Ивлин, казвала ли съм ти, че мразя брюкселско зеле?
— Не. Защо не го обичате?
— Не знам. Просто не ми харесва. Но обожавам всички останали зеленчуци. Не и ако са замразени или от консерва обаче. Обичам сладка царевица, зелен боб, и стар бял боб също, и пържени зелени домати…
— Знаете ли, че доматът всъщност е плод? — попита Ивлин.
— Наистина ли? — изненада се госпожа Тредгуд.
— Да.
Старицата се ококори.
— О, не! А аз цял живот да си мисля, че са зеленчуци… поне така ги предлагат навсякъде. Наистина ли са плодове?
— Да.
— Сигурна ли си?
— О, да. Помня го от часовете по селскостопанска икономика.
— Не искам и да си помислям, така че ще се правя, че не съм чула тази информация. Но брюкселското зеле е зеленчук, нали?
— О, да.
— Добре. Олекна ми… А зеленият боб? Не ми казвай, че и е плод.
— Не, зеленчук е.
— Добре. — Госпожа Тредгуд изяде последното парче пай, спомни си нещо и се усмихна.
— Ивлин, нощес сънувах чуден сън. Изглеждаше толкова истински. Сънувах, че мама и татко Тредгуд стоят на верандата и ми махат да отида при тях… и тогава излязоха Клио и Албърт и всички останали от семейство Тредгуд и започнаха да ме викат и тях. Така ми се искаше да отида, но не можах. Казах им, че сега не мога, не и преди госпожа Отис да се подобри, а мама отвърна със сладкия си глас: „Побързай, Нини, защото всички чакаме“.
Обърна се към Ивлин.
— Понякога нямам търпение да ида на небето. Първото, което ще направя, е да потърся Бил Железничаря — така и не разбраха кой е. Той несъмнено е чернокож, но съм сигурна, че ще е в рая. Мислиш ли, че ще е там, Ивлин?
— Сигурна съм.
— Ако някой заслужава да е в рая, то това е той… просто се надявам да го позная, когато го видя.
Кафене „Уисъл Стоп“
Уисъл Стоп, Алабама
3 февруари 1939
Кафенето бе пълно с железничари, дошли да обядват, тъй че Грейди Килгор отиде в кухнята и се провикна:
— Сипси, ще ми дадеш ли порция пържени зелени домати и студен чай? Бързам.
Сипси му подаде една чиния и Грейди се върна в салона.
През 1939 Бил Железничаря нападаше влаковете за пета поредна зима. Когато Килгор мина покрай Чарли Фаулър, инженер от „Южни железници“, той му каза:
— Хей, Грейди, чух, че Бил пак ограбил влак нощеска. Няма ли да го хванете най-накрая, смотаняци такива?
Всички се разсмяха, а Грейди седна на бара, за да се нахрани, и каза:
— Смейте се колкото си искате, момчета, но положението изобщо не е смешно. С този влак стават общо пет, които този кучи син ограбва за последните две седмици.
— Ама тоя черньо здравата ви разиграва, а? — изкиска се Джак Бътс.
Уилбър Уиймс до него се усмихна и задъвка клечката си за зъби.
— Чух, че разхвърлял цял вагон консерви от тук до Анистън и негрите ги прибрали още преди изгрев-слънце.
— Вярно е, и не е само това — отвърна Грейди. — Този черен негодник изхвърлил и седемнайсет пушени бута, държавна собственост, от проклетия влак посред бял ден.