Сипси се изкикоти, докато му поднасяше студения чай.
Грейди се пресегна към захарницата.
— Изобщо не е смешно, Сипси. От Чикаго са пратили държавен инспектор да ми диша във врата. Сега трябва да отида да го посрещна в Бирмингам. По дяволите, вече сложихме шестима души допълнително в депото. Заради този кучи син накрая ще ме уволнят.
— Доколкото чувам, никой не може да проумее как се качва във вагоните и откъде знае в кои точно е храната — рече Джак. — Нито пък как слиза, преди да го хванат.
— Грейди, разправят, че нямате и една улика — добави Уилбър.
— Ами, Арт Бевинс за малко да го сгащи една нощ преди Гейт Сити. Изпуснал го за две минути, тъй че дните му са преброени… помнете ми думата.
В този миг влезе Иджи.
— Хей, Грейди, да пратя ли Чуканчето да ви помогне? Може би той ще успее да го хване.
— Иджи, затваряй си устата и ми донеси още домати — отвърна Грейди и й подаде чинията си.
Рут — стоеше зад тезгяха и броеше рестото на Уилбър — каза:
— Грейди, не виждам какво толкова е направил този човек. Горките чернокожи почти измират от глад и ако не беше той да им хвърля въглища, щяха да умрат от студ.
— Съгласен съм до известна степен, Рут. Никой не го е грижа за няколко консерви с боб от време на време или някой и друг чувал въглища. Но това излиза извън всякакъв контрол. Железопътната компания вече е сложила дванайсет души допълнително на пост от тук до границата на щата, а аз работя двойни нощни смени.
Смоуки Самотника, който пиеше кафе в другия край на бара, се обади:
— Дванайсет мъже за едно негърче? Малко като да стреляш муха с топ, а?
— Не се коси де. — Иджи потупа Грейди по гърба. — Сипси каза, че не можете да го хванете, защото може да се превръща в лисица или заек, когато си поиска. Според теб вярно ли е, Грейди?
Уилбър попита с колко са вдигнали наградата за залавянето му.
— Тази сутрин беше двеста и петдесет долара. Сигурно докато го хванем, ще е скочила на петстотин.
Уилбър поклати глава.
— Да му се не види, това са много пари… Някой знае ли как изглежда този разбойник?
— Според нашите хора, които са го виждали, е обикновен негър с плетена шапка.
— Доста умен негър, бих казал — обади се Смоуки.
— Може и така да е. Но едно ще ви кажа. Когато хвана този черен кучи син, лошо му се пише. По дяволите, по цели седмици не се прибирам вечер да спя в собственото си легло.
— Грейди, доколкото съм чувал, това не е нищо ново за теб рече Уилбър.
Всички се разсмяха.
А когато Джак Бътс, също член на Клуба на киселата краставичка, заяви дълбокомислено: „Да, положението е сериозно… Чух, че и Ева Бейтс се оплаквала“ — направо щяха да изпокапят от смях.
— Джак, засрами се — смъмри го Чарли. — Бива ли да обиждаш така горката Ева?
Грейди стана и огледа приятелите си.
— Всички в това кафене сте големи тъпаци. Никакъв такт нямате!
Отиде до закачалката, взе си шапката и се обърна.
— Трябва да кръстите това място Кафенето на тъпаците. Май занапред ще ходя в друго заведение.
Всички, включително и Грейди, се разсмяха, защото наблизо нямаше друго заведение. Той излезе и пое към Бирмингам.
Уилина Лейн №1520
Атланта, Джорджия
27 ноември 1986
Чуканчето Тредгуд, все още хубавец на петдесет и седем години, бе в дома на дъщеря си Норма на вечеря по случай Деня на благодарността. Футболният мач между Алабама и Тенеси по телевизията тъкмо бе приключил и той седеше с Маки, съпруга на Норма, дъщеря им Линда и кльощавия й приятел с очилата, който учеше за мануален терапевт. Пиеха кафе и ядяха пай с орехи.
Чуканчето се обърна към приятеля:
— Единият от чичовците ми, Клио, беше мануален терапевт, тогава им казваха хиропрактори. Естествено, не изкарваше и пени от работата си — лекуваше целия град безплатно. Но това бе по време на Депресията, та и без това никой нямаше пари.
Майка ми и леля Иджи имаха кафене. Малка дървена барака, но едно ще ти кажа: винаги бяхме сити, както и хората, които идваха да търсят храна… и черни, и бели. Никога не видях леля Иджи да отпраща някого, а и даваше по някоя чашка алкохол на нуждаещите се…
Държеше бутилка в джоба на престилката си и мама все й повтаряше: „Иджи, така само насърчаваш лошите навици на хората“. Но леля Иджи, която също обичаше да си пийва, отвръщаше: „Рут, човек не живее само с хляб“.