Глава IV
Норман се разтрепери веднага щом влезе в рецепцията. Това естествено бе реакция от всичко, което се бе случило. А то не бе малко, въпреки че се бе развило твърде бързо. Повече не можеше да го задържа в себе си като в бутилка.
Бутилка. Ето от какво имаше нужда — да пийне. Разбира се той бе излъгал момичето. Вярно бе, че майка му не би допуснала алкохол в къщата, но все пак той наистина пиеше. Винаги държеше някоя бутилка тук долу в рецепцията. Идват моменти, когато се налага да пийнеш, дори ако стомахът ти не понася алкохол, дори ако няколко унции са достатъчни, за да ти се завърти главата и да припаднеш. Идват моменти, когато ти се иска да загубиш съзнание.
Норман не забрави да спусне кепенците и да изключи неоновия надпис. Така, сега всичко бе наред. Затворено за през нощта. Никой не би забелязал слабата светлинка от настолната лампа, сега, когато кепенците са спуснати. Никой не би могъл да го види как издърпва чекмеджето и изважда бутилката с треперещи като на бебе ръце. Бебето си иска бутилката.
Той я надигна и удари една глътка със затворени очи. Уискито го изгаряше и това беше хубаво. Натрупаната горчилка трябваше да бъде изгорена. Топлината пропълзя надолу по гърлото и избухна в стомаха му. Може би още една глътка би изгорила и вкуса на страха.
Беше сбъркал като покани момичето в къщата. Норман бе разбрал това в мига, в който си отвари устата, но младата жена бе толкова хубава и изглеждаше толкова уморена и самотна. Той знаеше какво означава да си уморен и самотен, да нямаш никого, към когото да се обърнеш, никой да не се интересува от тебе. Всичко, което възнамеряваше да направи и което след това направи, бе да поговори с нея. Все пак къщата си беше негова, нали? Поне толкова негова, колкото и на майка му. Тя нямаше право да определя реда тук.
И все пак беше грешка. Всъщност той никога не би посмял, ако не беше толкова ядосан на майка си. Искаше му се да я предизвика. Това беше лошо.
Но той бе направил и нещо много по-лошо, след като изрече поканата. Бе се върнал в къщата и бе казал на майка си, че тази вечер ще има компания. Беше се качил направо в нейната стая и бе изрекъл съобщението, като на всичко отгоре бе прибавил: „Това е положението, нищо не можеш да направиш, за да ми попречиш.“
Това беше възможно най-погрешния ход, който можеше да предприеме. И без друго тя бе вече достатъчно възбудена и когато й каза за момичето, което щеше да дойде на вечеря, тя изпадна в истерия. Нейната реакция беше истерична, както и всичко онова, което тя каза. „Ако я доведеш тук, ще я убия! Ще я убия тази кучка!“
Кучка. Обикновено майка му не се изразяваше така. Но сега каза точно това. Бе болна, много болна. Може би момичето имаше право. Може би майка му наистина трябваше да постъпи в болница. Положението беше такова, че той вече не можеше да се оправя сам с нея. Вече не можеше да се оправя и със себе си, не мажеше да се владее. Какво казваше майка му за самообладанието? Това бе грях. Ти може би ще изгориш в ада.
Уискито го изгаряше. Трета глътка — имаше нужда от нея. Имаше нужда от много неща. Момичето бе право и за това. Така не можеше да се живее. Не можеше да продължава повече по този начин.
Вечерята бе цяло изпитание. Страхуваше се, че майка му може да направи сцена. След като я заключи в нейната стая и я остави горе, той се чудеше дали няма да започне да пищи и да тропа по пода. Но тя бе стояла много тихо, толкова тихо, сякаш слушаше разговора им. Може би точно това бе правила. Можеш да заключиш майка си, но не можеш да й попречиш да чува.
Норман се надяваше, че сега вече си е легнала. Утре може да е забравила всичко. Често се бе случвало. А след това някога, когато той вече мислеше, че тя е забравила напълно някой инцидент, изведнъж, месеци по-късно, когато небето изглеждаше безоблачно, тя го изваждаше на бял свят.
Безоблачно небе. Изразът го накара да се изкикоти. Подобно нещо вече не съществуваше, останали бяха само облаците и мрака. Както тази вечер.
Тогава той чу звук и рязко се размърда в стола си. Дали не идваше майка му? Не, не можеше да бъде, нали я беше заключил, спомняше си отлично. Трябваше да е момичето в съседната стая. Да, сега я чуваше по-добре — явно бе отворила куфара и си вадеше нещата за през нощта.
Норман отново пийна. Само за да успокои нервите си. Този път помогна. Ръката му вече не трепереше. Не се страхуваше. Поне докато мислеше за младата жена.
Смешно, но когато я видя, той бе обхванат от страшното чувство, че е… как беше думата? Като че ли започваше с им… Импозантен. Не, не беше това. Съвсем не се чувстваше импозантен, когато разговаря с жена. Чувстваше се имунизиран? Не, защо не бе вярно. Знаеше добре думата, която му се изплъзваше, беше я срещал стотици пъти в книгите, в онези книги, за които майка му дори не подозираше, че той притежава.