Изведнъж тя изчезна, остана само бученето. То извираше някъде отдолу, разклащаше стената, удавяше думите и мислите. Изпълваше главата му и той се строполи на стола. „Аз съм пиян.“ си каза той, „губя съзнание“.
Но не беше точно така. Бученето продължаваше и някъде вътре в него той долови друг звук. Вратата на рецепцията се отвори. Но това бе невъзможно. Нали я беше заключил. И ключът си беше още в него. Ако можеше да отвори очи, щеше да го намери. Но не посмя. Защото вече знаеше.
Майка му също имаше ключ.
Тя имаше ключ за стаята си. Имаше ключ за къщата. Имаше ключ и за рецепцията.
И сега беше тук и го гледаше отвисоко. Той се надяваше тя да помисли, че просто е заспал. Все пак, какво търсеше тя тук? Дали не го бе чула да излиза с момичето и сега бе слязла да го шпионира?
Норман се отпусна назад без да посмее да помръдне, без да има желание да помръдне. С всяка секунда ставаше все по-трудно и по-трудно да направи каквото и да било движение, дори и да беше поискал. Бученето се бе укротило и вибрациите го люлееха приспивно. Това беше хубаво. Да заспиш като в кошче, майка ти да е приведена над тебе…
По-късно нея вече я нямаше. Без да продума тя се бе обърнала и бе излязла. Нямаше от какво да се бои. Тя беше дошла да го закриля от кучките. Да, така беше. Бе дошла да го закриля. Когато имаше нужда от нея, майка му винаги беше до него. Сега можеше да заспи. Това не беше трудно. Просто се потапяш в бученето и преминаваш през него. След това настъпва тишина. Спи, спи спокойно.
С рязко тръсване на главата Норман се съвзе. Боже, колко го болеше! Бе загубил съзнание на стола, наистина бе загубил съзнание. Затова не бе чудно, че всичко в главата му бучеше и бе като натрошено. Бучеше. Бе чувал този звук и по-рано. Но кога — преди един час ли, или преди два?
Сега го разпозна. Душът в съседната стая бе пуснат. Точно така. Момичето беше влязло под душа. Но това беше толкова отдавна. Не беше възможно още да се къпе, нали?
Той се пресегна напред и отмести рамката с разрешителното на стената. Взря се и фокусира погледа си в ярко осветената баня. Беше празна. Не можеше да надзърне в клетката на душа, завесите бяха пуснати и не се виждаше нищо.
Може би беше забравила душа пуснат и си беше легнала. Изглеждаше странно че може да спи докато водата плющеше с пълна сила, но пък и сам той до преди миг беше спал. Може би умората упойва като алкохол.
Така или иначе нищо необичайно не се забелязваше. Всичко в банята беше наред. Норман я огледа отново и тогава погледът му се спря върху пода.
Водата от душа изтичаше на струйки по плочките. Не много, съвсем малко, само колкото да ги забележи. Малки поточета вода лъкатушеха по белите плочки на пода.
Но това вода ли беше? Водата не е розова. Водата нямаше такива малки червени петна, малки червени ивици, които напомнят вени.
Трябва да се е подхлъзнала, трябва да е паднала и да се е ударила, реши Норман. Обхващаше го паника, но той знаеше какво трябва да предприеме. Грабна ключовете от бюрото и изхвърча от рецепцията. Бързо подбра необходимия ключ от връзката и отвори вратата. Стаята бе празна, отвореният куфар беше още върху леглото. Не беше заминала. Следователно предположението му беше правилно — някаква злополука беше станала под душа. Той трябва да отиде там.
Всъщност едва когато влезе в банята, той си спомни нещо, но вече бе твърде късно. Паниката избухна отново, но това не помогна. Той не можеше да го забрави.
Майка му имаше ключове и от мотела.
И когато дръпна завесата на душа и се вгледа в накълцаното и усукано нещо, проснато на пода, той разбра, че майка му беше използвала ключовете.
Глава V
Норман заключи вратата и отиде в къщата. Дрехите му бяха в отвратително състояние. Целите в кръв и вода, а и бе повърнал на пода в банята.
Но сега това не бе важно. Други неща трябваше да бъдат почистени първо.