Но той не съумя да се противопостави на гаденето и световъртежа, на конвулсивното повръщане, когато се наложи да прекрачи прага на банята и да се заеме с работата, която трябваше да се свърши. Почти веднага намери касапския нож — беше под трупа. Веднага пусна това нещо в коша. В джоба на гащеризона имаше чифт стари ръкавици, трябваше да си ги сложи преди да се докосне до всичко останало. Най-лошото беше с главата. Нищо друго не беше отделено, а само насечено, и трябваше да сгъне крайниците, за да увие тялото в мушамата и да го напъха в коша. Накрая всичко бе готово и той затръшна капака.
Оставаше да се почисти стаята и самата клетка на душа, но щеше да се справи с тях когато се върнеше.
Сега трябваше да довлече коша в стаята, да го остави за да потърси чантичката на момичето и да изрови от нея ключовете на колата й. Бавно открехна вратата и огледа внимателно пътя за светлини на фарове. Нищо не се виждаше — от часове никой не бе минавал по това шосе. Можеше само да се надява и да се моли нищо да не мине и сега.
Дълго се поти преди да успее да отвори багажника и да вкара коша вътре. Потеше се не от напрежение, а от страх. Но накрая успя, след това се върна в стаята, събра дрехите и ги натика в пътната чанта и големия куфар на леглото. Намери обувките, чорапите, сутиена, бикините. Най-ужасното бе докосването до бикините и сутиена. Ако нещо бе останало в стомаха му, сега то щеше да бъде изхвърлено. Но стомахът му беше празен и завладян от сухотата на страха, така както влагата на страха напояваше кожата му.
Какво още? Книжни салфетки, фиби, всички онези малки неща, които жените винаги разпиляват из стаята. А, да, и чантичката й. В нея имаше пари, но той не си направи труда да ги погледне. Не ги искаше. Искаше просто да се освободи от всичко, да се освободи бързо, докато късметът му не го беше изоставил.
Внесе двете чанти в колата и ги остави на предната седалка. След това затвори вратата на стаята и я заключи. Внимателно огледа пътя и в двете посоки. Бе чисто.
Норман запали двигателя и включи фаровете. Използването на светлините бе най-рискованата част. Но той не би могъл да се оправи по друг начин, особено в полето. Подкара бавно по склона зад мотела, като следваше покритата с чакъл алея, която водеше към къщата. Едното разклонение минаваше зад къщата и свършваше при стария навес, приспособен за гараж на нормановия шевролет.
Смени скоростта и навлезе в тревата. Беше вече в полето и се задруса напред. Тук някъде имаше път, прокаран от гумите на камиони, и той го намери. През няколко месеца Норман преминаваше през него със собствената си кола и закаченото за нея ремарке и отиваше в гората, която обграждаше блатото, за да събира дърва за кухнята.
Точно това ще направи утре, реши той. Още сутринта ще дойде тук с колата и ремаркето. Така следите от собствената му кола ще покрият сегашните. А ако оставеше стъпки в калта щеше да има обяснение.
Ако му се наложеше да дава обяснения, все пак. Но може би късметът нямаше да му изневери.
Трябваше му доста време за да достигне брега на блатото и да свърши това, което имаше да върши. Когато пристигна, той изключи фаровете и габаритите и заработи в мрак. Не бе лесно и му отне доста време, но се справи. Запали двигателя, превключи на задна, изскочи от колата и я остави да се свлече по наклона в тресавището. По брега също щяха да останат следи от гуми и трябваше да не забрави да ги заличи. Но това не беше най-важното сега. Поне докато колата потънеше.
Той наблюдаваше как тинята изпуска мехури, надига се нагоре и покрива колелата. О боже, колата трябваше да продължи да потъва, защото в противен случай той вече нямаше да може да я измъкне. Тя трябваше да потъне! Бронята се потапяше бавно, много бавно. От колко време ли стоеше на брега? Сякаш бяха минали часове, а колата още се виждаше. Калта бе достигнала дръжките на вратите и се издигаше към стъклата. Не се чуваше нито звук, автомобилът изчезваше тихо, инч след инч. Сега се виждаше само покривът. Изведнъж се разнесе гаден и рязък звук, като от засмукване — пльок! И колата изчезна. Беше се спряла някъде под повърхността на блатото.
Норман не знаеше колко е дълбоко тук. Можеше само да се надява, че колата ще продължи да потъва. Все по-надолу и по-надолу, където никой никога нямаше да я открие.
Той се обърна, лицето му бе изкривено от гримаса. Е, добре, тази част от плана бе изпълнена. Колата бе в блатото. И коша бе в багажника. И тялото бе в коша. Усуканият труп и кървавата глава…
Но той не можеше да мисли за това. Не трябваше. Оставаха още неща за вършене.