И той ги направи, направи ги почти механично. В рецепцията имаше сапун и прах за пране, а също четка и кофа. Той почисти внимателно банята и клетката на душа инч по инч. Докато бе съсредоточен в търкането не беше толкова страшно, въпреки че от миризмата започна да му се повдига.
След това провери отново стаята много внимателно. Късметът му не бе го напуснал — точно под леглото откри една обеца. Вечерта не бе обърнал внимание дали тя си бе сложила обеци, но явно трябва да е имала. Може би се бе изплъзнала, когато бе разресвала косата си. Ако не беше така, то другата трябваше да е някъде наоколо. Норман бе изтощен, очите му сълзяха, но той продължаваше да я търси. Нямаше я никъде из стаята. Трябваше да е останала в багажа на момичето или още на ухото й. И в двата случая не бе опасно. След като той се освободеше от другата. Утре щеше да я хвърли в блатото.
Оставаше да се погрижи и за къщата. Трябваше да изтърка мивката в кухнята.
Дядовият му часовник в коридора показваше почти два часа, когато той се прибра. Едва успя да задържи очите си отворени докато измие петната по мивката. След това свали калните обувки, смъкна гащеризона, съблече ризата, махна чорапите и се изми. Водата бе студена като лед, но не го съживи. Тялото му бе безчувствено.
Утре сутринта щеше да се върне при блатото със своята кола, щеше да е облечен със същите дрехи и затова нямаше значение дали по тях има кал и мръсотия. Щом нямаше никаква кръв. Никаква кръв по дрехите, никаква кръв по тялото, никаква кръв по ръцете.
Така. Сега отново бе чист. Ръцете му бяха чисти. Той можеше да размърда безчувствените си крака, да пренесе безчувственото си тяло по стълбите до спалнята, да потъне в леглото и да спи. С чисти ръце.
Едва когато се бе добрал до спалнята и навличаше пижамата, той изведнъж осъзна, че не всичко бе наред.
Майка му не се бе върнала.
Тя все още скиташе някъде наоколо, един бог знаеше къде беше сега тя, посред нощ. Налагаше се отново да се облича и да излиза да я търси.
Или… действително ли трябваше?
Тази мисъл пропълзя подобно на безчувствеността, меко и неусетно завладявайки сетивата му в копринената тишина.
Защо той трябваше да се безпокои за майка си, след всичко, което тя бе извършила? Може би някой вече я беше открил или щеше да я открие. Може би тя вече се беше раздрънкала за всичко. Но кой би й повярвал? Нямаше никакви улики, вече нямаше. Той трябваше само да отрича всичко. Може би дори и това нямаше да му се наложи — всеки, който видеше майка му и изслушаше нейната дива история, щеше да разбере, че тя не е с всичкия си. И тогава щяха да я откарат и да я затворят там, където тя не би могла да си отключи и да се измъкне, и това щеше да бъде краят.
Спомняше си, че вечерта не беше разсъждавал по същия начин. Но това беше преди да му се наложи да се връща в банята и да види… онези неща.
Неговата майка му го бе направила. Тя го бе направила на бедното безпомощно момиче. Тя бе взела касапския нож, тя бе кълцала и сякла — само един маниак е способен на подобна жестокост. Трябваше да погледне действителността в очите. Тя заслужаваше да бъде затворена, трябваше да бъде затворена, заради собствената й безопасност и заради безопасността на другите.
Ако наистина я приберяха, той щеше да види какво ще се случи.
Но по всяка вероятност тя всъщност не бе отишла на магистралата. Сигурно бе останала някъде около къщата или в двора. Може би дори го беше проследила до блатото, може би го бе наблюдавала през цялото време. Разбира се, ако действително се бе побъркала, тогава всичко бе възможно. Ако тя бе отишла до блатото, може би се бе подхлъзнала. Всичко бе възможно в тази тъмница. Той си спомни как колата потъваше и изчезваше в тинята.
Норман съзнаваше, че ходът на мислите му вече не е много последователен. Трудно си даваше сметка за факта, че лежеше в леглото, и че бе в това положение от доста време. И всъщност не решаваше какво да прави, нито пък се чудеше къде беше майка му. Вместо това той я наблюдаваше. Сега я виждаше, въпреки че в същото време усещаше тежкия натиск върху очните си ябълки и знаеше, че клепачите му бяха спуснати.
Той можеше да види майка си и тя беше в блатото. Ето къде беше тя — в блатото, в тъмнината, не бе забелязала края на брега и сега не можеше да излезе. Тинята бълбукаше около колената й и тя се опитваше да сграбчи някой клон или нещо здраво и да се издърпа, но не успяваше. Прасците й потъваха, роклята й бе прилепнала V-образно към бедрата й. Бедрата на майка му бяха мръсни. Не трябваше да ги гледа.