— Да не мислиш, че съм сляпа. Знам какво си правил през цялото време. — Тя беше застанала до прозореца и гледаше дъжда. — Но знам и какво не си направил. Защо не си включил неоновия надпис на мотела, когато се е стъмнило? И защо не си в рецепцията, където ти е мястото?
— Ами заваля толкова силно, че не очаквах някой да се появи в това отвратително време.
— Глупости! Точно сега е най-вероятно да имаш работа. Много хора не се боят да карат в дъжда.
— Но не е вероятно някой да мине по това шосе. Всички хващат новата магистрала. — Норман усети как раздразнението пълзи нагоре по гърлото, усети вкуса му в устата си и се опита да го задържи. Но вече бе твърде късно, трябваше да го избълва. — Казах ти, че така ще стане, още когато подразбрахме, че ще местят магистралата. Ти трябваше да продадеш мотела преди да се разчуе за нея. Можехме да купим на безценица всеки парцел наоколо и дори някой, който е по-близо до Феървейл. Можехме да имаме нов мотел, нова къща, да посъберем малко пари. Но ти не ме послуша, нали. Всъщност никога не ме слушаш. Правим винаги това, което ти искаш и което ти мислиш. Ще се поболея от тебе!
— Така ли, момче? — Гласът на майка му звучеше нежно, но това не заблуди Норман. При това го нарече „момче“. Той е на четиридесет години, а тя го нарича „момче“. Ето как тя се отнася към него, на всичко отгоре. Само ако можеше да не чува гласа й! Но трябваше, той знаеше, че трябва и винаги е трябвало.
— Така ли, момче? — тя повтори още по-нежно. — Ще се поболееш от мен, а? Не смятам, че е точно така. Не, момче, ако се поболееш, ти ще си виновен, а не аз.
— И това ли е истинската причина да си още тук, на това странично шосе, а, Норман? Истината е, че ти липсва най-обикновената човешка жизненост. Никога не си бил особено жизнен, нали?
— Никога не ти е достигала жизненост и решителност да напуснеш къщи. Да се хванеш някъде на работа. Да постъпиш в армията. Дори да си намериш приятелка…
— Ти не би допуснала!
— Вярно е, Норман. Не бих те оставила. Но ако беше дори наполовина мъж, пак щеше да тръгнеш по свой път.
— Искаше да й изкрещи, че греши, но не можеше. Защото нещата, които тя казваше, бяха същите, които той непрекъснато си повтаряше от години. Тя беше права. Тя винаги беше заповядвала, но това не означава, че той е бил заставян вечно да се подчинява. Понякога майките са прекалено властни, но не всички деца се покоряват. Има и други вдовици, други единствени синове, но не всички се оказват впримчени в подобни взаимоотношения. Наистина и той бе виновен, наравно с нея. Вярно бе — липсваше му най-обикновената човешка жизненост.
— Трябвало е да настояваш, сам знаеш — тя бе започнала отново. — Да предположим, че беше излязъл и беше намерил някое ново място, а това бе обявил за продан. Но не, ти само хленчиш. И аз знам защо. Никога не си успявал да ме измамиш, нито за миг. Причината е, че ти не желаеш да се преместиш. Никога не си искал да напуснеш това място и никога няма да пожелаеш, сега и винаги. Не можеш, нали? Още по-малко пък би могъл да пораснеш.
Нямаше сила да я погледне, особено когато говореше подобни неща. Но и нямаше къде другаде да гледа. Лампата, тежките стари мебели, които запълваха хола, и всички познати предмети изведнъж му станаха омразни, именно защото бяха познати — като оборудването на затворническа килия. Втренчи се в прозореца, но и това не беше достатъчно добър ход — навън бяха вятърът, дъждът и тъмнината. Той знаеше, че там за него нямаше спасение.
Никъде нямаше спасение от гласа, който барабанеше и ехтеше в ушите му като звука от тялото в книгата на инките, барабана на смъртта. Той се приведе над книгата и се опита да фокусира погледа си върху буквите. Може би ако не й обръща внимание, ако се преструва на спокоен…
Номерът не мина…
— Я се погледни! — заговори тя отново. (Барабанът продължаваше — „бам — бам — бам“ и звукът се разнасяше от обезобразената уста.) — Знам защо не си си дал труда да включиш надписа. Защо дори не си отишъл да отвориш тази вечер. Не е вярно, че си забравил. Всъщност ти не искаш никой да идва тук, надяваш се, че няма да дойде.
— Добре! — запелтечи той. — Признавам. Мразя работата в мотела. Винаги съм я мразил.
— Де да беше само това, момче. — (Ето пак — „момче, момче, момче!“ — барабаненето извираше от челюстите на смъртта.) — Ти мразиш хората. Защото, всъщност, ти се боиш от тях, нали? Винаги си се боял, още от дете. Предпочиташе да се сгушиш на стола до лампата и да четеш. Правеше го преди тридесет години, правиш го и сега. Криеш се зад кориците на книгите.