Но той искаше да гледа, искаше да види как тя потъва в мекия, влажен, хлъзгав мрак. Тя си го заслужаваше, заслужаваше да потъне, да отиде при бедното невинно момиче. Щастливо избавление! След мъничко той ще бъде свободен и от двете — от жертвата и от победителката, майката и кучката, майката — кучка надолу в гадната кал, нека стане, нека се удави в отвратителната мръсна пяна…
Сега тинята се бе покачила до гърдите й, той не обичаше да мисли за такива неща, никога не бе мислил за гърдите на майка си, не трябваше, и бе добре, че те изчезваха, потъваха завинаги, така че той никога нямаше да мисли за подобни неща отново. Но той можеше да види как тя не успява да си поеме дъх и това го накара и той да не успее да си поеме дъх; сякаш и той се задушаваше заедно с нея и тогава (това бе сън, трябваше да бъде сън!) майка му изведнъж се оказа стъпила на твърдия бряг на блатото, а той потъваше. Беше до гуша в тинята и нямаше кой да го спаси, да му помогне, нямаше нищо, за което да се хване, освен ако майка му не му протегнеше ръка. Тя можеше да го спаси, единствено тя! Не искаше да се удави, не искаше да се нагълта с кал и да потъне в тинята след момичето — кучка. И сега си спомни защо тя беше там — защото беше убита, а беше убита защото бе грешна. Тя се бе показвала пред него, открито го бе изкушавала с порочната си голота. Защо, та той сам бе искал да я убие тогава, тъй като майка му го беше предупредила за греха и за пътищата на греха, и че една кучка не е достойна да живее.
Затова всичко, което майка му бе извършила, бе за да го защити и той не можеше да гледа как умира, тя не бе съгрешила. Сега той имаше нужда от нея и тя имаше нужда от него, и дори ако тя беше луда, тя нямаше да го остави да потъне. Не би могла.
Мръсотията се всмукваше в гърлото му, целуваше устните му и той знаеше, че ако отвори уста ще я нагълта, но трябваше да я отвори за да извика и той вече крещеше: „Майко, майко, спаси ме!“.
И тогава отново се оказа извън блатото, в леглото у дома и тялото му бе мокро само от пот. Той знаеше, че всичко е било само сън, дори преди да чуе гласа й тук, край леглото.
— Всичко е наред, сине. Аз съм тук. Всичко е наред.
Той усети ръката й върху челото си, студено от изсъхващата пот. Искаше да отвори очи, но тя му каза:
— Не се безпокой, сине. Спи спокойно.
— Но аз трябва да ти кажа…
— Знам. Аз наблюдавах. Нима мислиш, че бих могла да си отида и да те оставя? Ти постъпи правилно, Норман. И сега всичко е наред.
Да. Така трябваше да бъде. Тя бе тук, за да бди над него. И преди да се остави на съня да го отвлече, Норман реши. Те няма да говорят за всичко, което се случи тази нощ — нито сега, нито никога. И той нямаше да помисли да я праща където и да е. Нямаше значение какво е направила, мястото й беше тук, при него. Може би беше луда, може би беше убийца, но тя бе всичко, което той притежава. Всичко, което той желае. Всичко, от което имаше нужда. Необходимо му бе само да знае, че тя е тук, зад него, и той заспа.
Норман се размърда, обърна се настрани и потъна в мрак, по-дълбок и по-поглъщащ от блатото.
Глава VI
Следващият петък, точно в шест часа вечерта се случи чудо.
Оторино Респиги влезе в задната стая на единствения железарски магазин във Феървейл, за да изсвири „Бразилски импресии“.
Оторино Респиги бе починал преди много години и симфоничният оркестър — L’Orchestre des Concertes des Colonne — бе дирижиран на много хиляди мили от тук.
Но когато Сам Лумис се пресегна и включи малкия УКВ-приемник, музиката мощно бликна, побеждавайки пространството, времето и дори самата смърт.
Това бе, доколкото той разбираше, истинско чудо.
За миг на Лумис му се прииска да не беше сам. Чудесата трябва да бъдат споделяни с другите хора. Музиката трябва да бъде споделяна. Но във Феървейл нямаше човек, който би могъл да разпознае тази музика или раждането на чудото. Феървейлчани бяха практични хора. За тях музиката бе това, което получаваш, когато пуснеш пет цента в джубокса или включиш телевизора. Преди всичко рок’н-рол, но понякога и нещо дългокосо като кънтри парчетата на Уилям Тел. Къде бе чудото при този Оторино как-му-беше-името или който и да е там.
Сам Лумис повдигна рамене и се усмихна. Не се оплакваше. Може би жителите на градчето не оценяваха музиката, която той обичаше, но поне му даваха право да й се наслаждава. Доколкото не правеше опити да повлияе върху техния вкус. Сделката бе честна.