Сам извади голямата счетоводна книга и я занесе на кухненската маса. През следващия час тя щеше да му служи за бюро, така както пък той сам си беше счетоводител.
Това бе един от недостатъците на живота в стаята зад железарския магазин. Нямаше никакво свободно пространство и всяко нещо изпълняваше няколко функции едновременно. Все пак той бе приел това положение. То нямаше да продължи още много дълго ако всичко се развиваше както в последно време.
Набързо прегледаните цифри потвърждаваха оптимизма му.
Трябваше да провери списъка на поръчките, изглеждаше много вероятно да се окаже възможно да плати нови хиляда долара този месец. Това щеше да доведе сбора до три хиляди за половин година. А най-благоприятният сезон още не беше настъпил. Много повече работа щеше да има през есента.
Сам надраска набързо върху лист хартия колона от цифри. Да, вероятно щеше да се оправи. Резултатът го изпълни с приповдигнато настроение. То трябваше да повдигне духа и на Мери.
Напоследък Мери не бе особено весела. Поне писмата й подсказваха по-скоро за депресия. Когато въобще пишеше. Всъщност тя не бе отговорила на няколко негови писма. Миналият петък отново й бе писал и още нямаше отговор. Може би беше болна. Не, в такъв случай той щеше да получи поне бележка от по-малката й сестра Лайла или както се казваше там. По-вероятно бе Мери просто да е обезкуражена, да се е поддала на отчаянието. Не можеше да я вини. От доста време тя се претоварваше.
Той също, разбира се. Не беше лесно да се живее по този начин. Но друг просто нямаше. Тя бе разбрала, бе се съгласила да чака.
Може би трябваше да си даде няколко дена почивка през следващата седмица, да остави магазина на Съмърфилд и да прескочи да я види. Да се появи при нея неочаквано и да я ободри. Защо пък не? В момента не бяха затрупани от работа и Боб би се справил сам.
Сам въздъхна. Музиката премина в минорна тоналност. Това вероятно беше темата на змийската градина. Да, той я разпозна по глисандото на струните, по пълзящите извивки на дървените духови и протяжните звукове на медните инструменти. Змии. Мери не обича змии. Всъщност тя вероятно не обича и този тип музика.
Понякога той почти се чудеше дали не бяха сбъркали, когато планираха бъдещето. В края на краищата какво знаеха те един за друг? Като се остави настрани пътешествието по море, по време на което се бяха запознали, и двата дни, когато Мери му гостува миналата година, те не са били заедно. Оставаха разбира се, писмата, но дали те не правеха нещата още по-лоши? Защото чрез писмата Сам бе започнал да опознава една по-различна Мери… склонна да се подава на различни настроения, раздразнителна, така отдадена на вкусовете и предпочитанията си, че те почти се превръщаха в предразсъдъци.
Той повдигна рамене. Какво го прихващаше? Дали причината не беше в изострената чувствителност, внушавана от музиката? Изведнъж усети, че мускулите на врата му се изопват. Той се заслуша внимателно, опита се да отдели звука от инструмента, да определи точно музикалната фраза, която бе породила тази реакция. Нещо не бе наред, долавяше нещо, започваше да го чува.
Сам стана, блъскайки назад стола си.
Сега вече го чуваше. Леко потропване отпред. Разбира се това бе всичко, бе чул нещо, което го бе обезпокоило. Някой натискаше бравата и се опитваше да отвори външната врата.
Магазинът бе затворен за през нощта, кепенците на прозорците бяха спуснати, но може би беше някой турист. Това бе най-вероятно, тукашните хора знаеха кога затваряше, знаеха също, че живее в задната стая. Ако поискаха да се отбият за нещо след края на обичайното работно време, те първо биха звъннали по телефона.
Е добре, бизнесът си е бизнес и нямаше значение кой е клиентът. Сам се обърна и забърза по неосветения коридор към магазина. Кепенците бяха спуснати и на външната врата, но сега той чуваше ясно енергичното тропане, всъщност дори тенджерите и тиганите, подредени по лавиците, се тресяха.
Вероятно беше нещо спешно, е добре, може би клиентът желаеше нова крушка за фенерчето на детето си.
Сам бръкна в джоба си и извади връзката с ключовете.
— Един момент, — извика той. — Сега ще отворя.
Така и направи, ловко дръпвайки вратата назад, без да вади ключа от ключалката.
Тя стоеше на прага. Светлината на уличната лампа очертаваше силуета й. Когато я позна изненадата беше толкова силна, че за миг той замръзна, след това пристъпи напред и я прегърна.