— Ще се обади. Бъди спокойна, дай му още малко време.
— Не мога. Ти каза — двадесет и четири часа и след това ще отидеш в полицията, ако се налага.
— Така смятах. Двадесет и четирите часа ще изтекат чак в осем. Пък и си мисля, дали трябва да се свързваме с полицията. Може би Арбогаст бе прав.
— Може би! Сам, аз искам да съм сигурна! — тя отново погали блузата си, но веждите й останаха свити. — Нали не ме баламосваш, като от известно време ми разказваш тези приказки за пироните. И твоите нерви са опънати като моите, нали?
— Да, струва ми се, че е така — той стоеше прав и полюляваше рамене. — И аз не знам защо Арбогаст не се обади досега. Наоколо няма чак толкова много места, които трябва да се проверят, дори ако трябва да се отбива във всяка будка за хамбургери и всеки мотел по шосетата! Ако не се обади до довечера, сам ще отида при Джуд Чамбърс.
— При кого?
— При Джуд Чамбърс. Това е тукашния шериф.
— Сам, аз…
В магазина телефонът иззвъня. Той изчезна без да я дочака да довърши изречението. Боб Семърфилд вече бе вдигнал слушалката.
— За тебе е — извика помощникът.
Сам пое апарата и забеляза през рамото на Боб, че Лайла бе дошла след него.
— Ало, Сам Лумис е на телефона.
— Арбогаст. Мислех си, че може да се безпокойте за мене.
— Така е. С Лайла седим и чакаме да се обадите. Какво открихте?
Последва кратка, почти незабележима пауза. И след това:
— Засега нямам късмет.
— Засега? Къде бяхте цял ден?
— Къде ли не. Обиколих околността от единия край до другия. В момента съм в „Парнасъс“.
— Това беше доста в страни, нали? А какво има по магистралата?
— Аз тръгнах по нея. Но разбрах, че мога да се върна по обиколен път.
— Да, така е. По старата магистрала, сега тя е обикновено шосе. Но по него няма абсолютно нищо, дори бензиностанция.
— Един човек в ресторанта ми каза, че имало някакъв мотел там.
— О, чакайте да помисля, май наистина има. Старото заведение на Бейтс. Не знаех, че още е отворено. Не е много вероятно да откриете нещо там.
— Е, само то остана. Така и така се връщам, мога да се отбия. Вие държите ли се?
— Горе-долу.
— А момичето?
Сам заговори по-тихо.
— Иска веднага да съобщи на властите. И аз мисля, че е права. След всичко, което ми казвате. Зная, че е права.
— Ще ме изчакате ли да се върна?
— Колко време ви е необходимо?
— Може би един час. Освен, ако не попадна на нещо в мотела. — Арбогаст се поколеба. — Вижте, нали се уговорихме. Аз ще изпълня моята част от сделката. От вас искам само да ме изчакате да се върна в града. Нека да отидем заедно в полицията. Така по-лесно ще се разберем с тях. Знаете какви са в малките градчета. Паникьосват се в мига, в който трябва да посегнат към телефона за най-обикновения междуградски разговор.
— Ще ви дадем един час — каза Сам. — Можете да ни намерите тук, в магазина.
Затвори и се обърна.
— Какво каза той? — попита Лайла. — Нищо не е открил?
— Не е, но още не е свършил. Има още едно заведение, в което смята да се отбие…
— Само още едно…
— Не говори така. Може би точно там ще научи нещо, ако не — до един час трябва да се върне. Ще отидем при шерифа. Чу, какво му казах.
— Добре. Ще почакаме. Казваш, още един час.
Последвалите минути не бяха особено приятни. Сам беше почти благодарен, когато тълпата от късния следобед нахлу и той имаше извинение да отиде отпред за да помогне напливът от клиенти да бъде обслужен. Вече не можеше да се преструва на безгрижен, не можеше да говори за незначителни неща. Не и на нея, пък и заради себе си.
Защото започна да чувства нещо.
Нещо се бе случило.
Нещо се бе случило с Мери.
Нещо…
— Сам!
Той вдигна очи от счетоводната книга, в която приключваше поредната продажба, и видя Лайла. Беше дошла от задната стая и сочеше ръчния си часовник.
— Сам, часът изтече!
— Знам. Хайде да му дадем още няколко минути. И без това първо трябва да затворя магазина.
— Добре. Но само няколко минути. Моля те! Ако знаеш какво изпитвам…
— Знам, знам… — той стисна ръката й над лакътя и изстиска една усмивка на лицето си. — Не се безпокой, той ще бъде тук след няколко секунди.
Но него го нямаше.
Сам и Съмърфилд изведоха последния зяпач в пет и тридесет. Сам провери счетоводната книга, а Съмърфилд покри всичко с калъфи за през нощта.