Бяха обикновени туристи, нямаше да предизвикат никакви проблеми.
Норман се върна на мястото си и запрелиства списанието, което бе намерил. Светлината бе отслабнала. Вероятно наближаваше пет часа. Той запали лампата.
По алеята се появи друга кола, зад волана й седеше висок мъж. Вероятно отново търговски пътник. Зелен Буик, тексаска регистрация.
Тексаска регистрация! Онова момиче, тази Джейн Уилсън, също бе от Тексас!
Норман стана и обиколи бюрото. Видя как мъжът слезе, чу шума от приближаващите стъпки по чакъла, наподобяващи ритъма на приглушеното туптене на собственото му сърце.
Това е обикновено съвпадение, каза си той. Всеки ден пристигат пътници от Тексас. А между впрочем Алабама е дори по-далече.
Мъжът влезе. Беше висок, слаб и носеше една от онези шапки „Стетсън“ с широка периферия, която закрива горната част на лицето. Въпреки гъстата четина личеше, че беше мургав.
— Добър вечер — каза той леко провлачено.
— Добър вечер. — Норман неспокойно размърда крака под масата.
— Вие ли сте собственикът?
— Точно така. Желаете ли стая?
— Не точно. Трябват ми някои сведения.
— Ще се радвам да ви помогна, стига да мога. Какво искате да узнаете.
— Опитвам се да открия едно момиче.
Ръцете на Норман изключиха. Станаха безчувствени и той вече не ги усещаше. Целият стана безчувствен. Сърцето му повече не биеше силно, изглеждаше, че дори е спряло да тупти. Възцари се пълна тишина. Щеше да бъде ужасно ако изпищеше.
— Казва се Крейн — добави мъжът. — Мери Крейн. От Форт Уърт, Тексас. Питам се, дали не се е регистрирала при вас.
Норман вече не искаше да изпищи. Искаше да се изсмее. Почувства, че сърцето му отново е поело обичайните си функции. Отговорът беше лесен.
— Не, — каза той. — Тук не е идвал никой с подобно име.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Нямаме много работа напоследък. А и аз притежавам отлична памет за имена на клиенти.
— Това момиче вероятно се е отбило преди около седмица. Миналата събота или, да кажем, неделя.
— Нямаше никого през уикенда. Тогава времето тук беше лошо.
— Сигурен ли сте? Това момиче, по-точно жена, е на около двадесет и седем години. Висока е около пет фута, тежи около четиридесет и пет килограма, има тъмни коси и сини очи. Карала е син Плимут лимузина, модел 1953 с повредена предна дясна броня. Регистрационен номер…
Норман престана да слуша. Защо тя трябваше да казва, че не познава никого в околността? Мъжът я описваше съвършено точно, той знаеше всичко за нея. И все пак не можеше да докаже, че момичето е пристигнало, при условие че Норман отрича. И сега трябваше да продължава да отрича.
— Не, не мисля, че мога да ви помогна.
— Нима описанието не съответства на никого, който е бил тук миналата седмица? Много вероятно е тя да се е представила под друго име. Може би ако ми позволите да надникна в регистъра…
Норман постави ръце върху дебелата книга и поклати отрицателно глава.
— Съжалявам, мистър — каза той. — Не мога да ви разреша.
— Може би това ще ви помогне да промените мнението си.
Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и за миг Норман се запита, дали няма да му предложи пари. Портфейлът се появи, но мъжът не извади от него банкноти. Вместо това той го разтвори и го постави на бюрото така, че Норман да може да разгледа картата.
— Милтън Арбогаст — каза мъжът, — детектив от „Взаимно равенство“.
— Вие разследвате ли нещо?
Последва кимване.
— По работа съм тук, мистър…
— Норман Бейтс.
— Мистър Бейтс. Моята компания ми възложи да открия това момиче и аз бих оценил вашето сътрудничество. Разбира се, ако ми откажете да разгледам регистъра, аз винаги мога да се свържа с местните власти. Предполагам, че това ви е известно.
Норман не знаеше нищо, но бе сигурен в едно. Никакви местни власти не трябваше да идват и да душат наоколо. Той се колебаеше, ръцете му още лежаха върху регистъра.