— Добре — кимна Арбогаст и Норман се втурна навън.
Не беше кой знае какво да се изкачиш по хълма, но на него му се струваше, че няма да успее. Сърцето му биеше като през онази нощ, а и положението беше същото, нищо не се бе променило. Каквото и да правиш, има неща, от които не можеш да избягаш. Колкото и да се опитваш да се държиш като добро момче, колкото и да си възрастен. Това не бе достатъчно, за да го спаси, не бе достатъчно и за да спаси майка му.
Той отключи вратата, изкачи се по стълбите и влезе в нейната стая. Смяташе да разговаря много спокойно, но когато я видя седнала до прозореца, не успя да се удържи. Разтрепери се, започна да хлипа, лицето му се обля в сълзи, той положи глава в скута й и разказа всичко.
— Добре — отвърна майка му. Въобще не изглеждаше изненадана. — Ще се погрижим за това. Само остави всичко на мене.
— Мамо, ако просто поговориш с него за минута, ако му кажеш, че не знаеш нищо, той сигурно ще си отиде.
— Но после пак ще се върне. Четиридесет хиляди долара — това са много пари. Защо не ми каза за тях?
— Не знаех нищо. Кълна ти се, нищо не знаех!
— Аз ти вярвам. Но той няма да ти повярва. Нито на мен, нито на теб… Вероятно мисли, че и двамата сме замесени. Или че сме направили нещо на момичето заради парите. Разбираш ли какво се получава?
— Мамо… — той притвори очи, не можеше да я гледа. — Какво смяташ да правиш?
— Смятам да се преоблека. Искаме всичко да е наред за твоя посетител, нали? Ще занеса някои неща в банята. Ти можеш да се върнеш долу и да кажеш на този твой мистър Арбогаст да дойде.
— Не, не мога. Няма да го доведа тук, ако ти се каниш да…
И наистина не можеше, нямаше сили дори да се помръдне. Искаше да припадне, но дори и това нямаше да попречи на другото, което щеше да се случи.
След няколко минути мистър Арбогаст щеше да се отегчи от чакането. Сам щеше да дойде до къщата, щеше да почука на вратата, щеше да я отвори и да влезе. А тогава…
— Мамо, моля те, изслушай ме!
Но тя не слушаше, тя беше в банята, обличаше се, слагаше си грим, подготвяше се. Подготвяше се.
И изведнъж тя се плъзна навън, облечена в хубавата рокля с воланите. Лицето й току-що бе покрито с пудра и руж, бе хубава като картинка.
Още преди да стигне до средата на стълбището, се разнесе почукването.
Вече се случваше, мистър Арбогаст бе тук, искаше му се да му извика и да го предупреди, но нещо се бе загнездило в гърлото му. Можеше само да чуе, как майка му весело подвиква: „Идвам, идвам. Един момент.“
И наистина беше само един момент.
Майка му отвори вратата и мистър Арбогаст влезе. Той я погледна и отвори уста да каже нещо. Така той повдигна глава и точно това бе чакала майка му. Ръката й изскочи и нещо ярко и блестящо засвятка назад-напред, назад-напред…
То заслепи очите на Норман и той не искаше да гледа. Не му се налагаше да гледа, защото вече знаеше.
Майка му бе намерила бръснача…
Глава X
Норман се усмихна на възрастния мъж и каза:
— Ето ви ключа. Десет долара за двамата, ако обичате.
Съпругата отвори чантата си.
— Парите са у мен, Хомър.
Тя постави банкнотата на бюрото и кимна на Норман. Изведнъж очите й се свиха.
— Какво ви е, не се ли чувствате добре?
— Аз… малко съм изморен, предполагам. Всичко е наред. Скоро ще затворя.
— Толкова рано? Мислех, че мотелите са отворени непрекъснато. Особено събота вечер.
— Нямаме много работа напоследък. Освен това е вече почти десет часа.
Почти десет. Близо четири часа. О, боже!
— Разбирам. Е добре, лека нощ, тогава.
— Лека нощ.
Сега те щяха да излязат и той можеше да стане от бюрото, да изключи надписа и да затвори рецепцията. Но първо щеше да пийне, хубаво да пийне, защото имаше нужда. Нямаше значение дали щеше да се напие или не, вече нищо нямаше значение, всичко свърши. Свърши или може би едва сега започваше.
Норман вече бе ударил няколко глътки. Първата — веднага след като се върна в мотела, около шест, и след това на всеки час по една. Иначе нямаше да може да издържи, нямаше да може да остане тук, след като знаеше какво лежи там горе, в къщата, под килима в антрето. Там го беше оставил и не се бе опитал да премести каквото и да е, просто бе придърпал краищата на килима и ги бе заметнал отгоре, за да го покрие. Имаше страшно много кръв, но тя нямаше да се пропие през килима. Тогава не би могъл да направи нищо повече. Поне докато беше още светло.