Сега, разбира се, той трябваше да се върне. Беше разпоредил най-строго на майка си да не пипа нищо и знаеше, че тя се е подчинила. Странно, след като всичко свърши, тя отново рухна. Изглежда за момент нервите й се опъваха до краен предел, това състояние май се нарича манийна превъзбуда, но щом то премине, тя отново клюмва и той трябва да поеме нещата в свои ръце. Каза й да се прибере в стаята си и да не се показва на прозореца, просто да лежи, докато той се прибере. И бе заключил вратата.
Но сега трябваше да е отключи.
Норман затвори рецепцията и излезе. Буикът на мистър Арбогаст си стоеше отпред, там където собственикът му го беше паркирал.
Нямаше ли да е чудесно, ако можеше просто да се качи в тази кола и да замине? Някъде далеч, далеч от тук и никога да не се завръща. Да бъде далеч от мотела, далеч от майка си, далеч от онова нещо, което лежеше под килима в антрето.
За миг изкушението избликна, но само за миг и после утихна, а Норман повдигна рамене. Нямаше да стане, той го знаеше. Никога не можеше да отиде достатъчно далече, за да бъде в безопасност. На всичко отгоре и онова нещо го очакваше. Очакваше той да…
И той огледа шосето в двете посоки, хвърли по един поглед към номер едно и номер три, за да види дали щорите са спуснати и влезе в колата на мистър Арбогаст. Извади ключовете, които бе намерил в джоба му, и много бавно подкара към къщата.
Всички светлини бяха изгасени. Майка му спеше в стаята си или се преструваше, че спи — това не го засягаше. Трябваше само да не му се пречка, докато той се погрижи за онова. Не искаше майка му да е наблизо и да го кара да се чувства като малко момче. Можеше да върши мъжка работа. Работа за зрял човек.
Дори само за да увиеш онова нещо в килима и да го вдигнеш, бе необходимо сила на мъж. Свали го по стълбите и го постави на задната седалка на колата. Бил е прав, когато е предположил, че няма да пропусне. Тези стари мъхести килими попиваха много добре.
Мина през полето, стигна до блатото и продължи покрай него докато намери открито място. Нямаше смисъл да опитва да потопи колата при другата. Новото място изглеждаше задоволително и той приложи същия метод. От известна гледна точка всичко бе станала много лесно. Опитът е най-добрият учител.
При това не му беше до шеги, не и докато седеше и чакаше колата да потъне. Беше по-лошо от миналия път — мислиш си, че понеже Буикът е по-тежка кола, трябва да потъва по-бързо. А минаха хиляди години. Докато накрая — пльок!
Готово. Изчезна завинаги. Като момичето и четиридесетте хиляди долара. Къде ли са били? Със сигурност ги нямаше в чантичката, нито в куфара. Може би са били в пътната чанта или някъде в колата. Трябвало е непременно да провери навсякъде. Само че тогава не беше в състояние да претърсва, дори и да знаеше за парите. Ами ако ги беше намерил, какво ли щеше да стане тогава? Най-вероятно щеше да се издаде, когато детективът пристигнеше. Човек винаги се издава, когато съвестта му не е чиста. Това бе нещо, за което трябваше да бъде благодарен — не бе отговорен за нищо, от това, което се бе случило. О, той знаеше всичко за съучастничеството, а пък от друга страна трябваше да предпази майка си. Това означаваше да предпази и себе си също, но всъщност той мислеше преди всичко за нея.
Норман бавно се върна пеша през полето. На другия ден трябваше да дойде отново с колата и ремаркето — да повтори цялата процедура. Но това не беше дори на половина толкова важно, колкото вниманието, което трябваше да отдели на нещо друго.
Отново се налагаше да наблюдава майка си.
Бе премислил всичко, повече не можеше да си затваря очите пред фактите.
Някой щеше да се появи и да разпитва за детектива.
Разбираше се от само себе си и това си е. Компанията — не знам каква си взаимност — която го бе наела, нямаше да го остави да изчезне без да разследва случая. Може би дори са били във връзка с него или са получавали сведения през цялата седмица. Без съмнение и сериозната посредническа фирма щеше да се заинтересува. Всеки се интересува от четиридесет хиляди долара.
И така, рано или късно, щеше да му се наложи да отговаря на въпроси. Може би щяха да минат няколко дни, дори седмица, както бе с онова момиче. Но той знаеше какво се задава. И този път щеше да бъде подготвен.