Представяше си всичко предварително. Нямаше значение кой щеше да се появи, собствената му версия щеше да бъде безупречна. Щеше да я научи наизуст и нямаше да има случайно изпуснати фрази, както тази вечер. Никой нямаше да може да го развълнува или да го обърка, ако той предварително знаеше какво го очаква. Той вече планираше точно какво щеше да каже, когато му дойдеше времето.
Да, момичето беше пренощувало в мотела. Щеше да признае това веднага, но разбира се, той нищо не е заподозрял, докато тя е била тук, не преди да пристигне мистър Арбогаст след една седмица. Тя бе преспала и на сутринта бе заминала. Нямаше да споменава за никакви разговори и, разбира се — за никакви вечери в къщата.
Това, което все пак трябваше да каже, бе че е разказал всичко на мистър Арбогаст, и че единственото нещо, което изглежда, че го е заинтересувало, бе споменаването за това, че момичето бе попитало колко мили има до Чикаго и може ли да се стигне до там за един ден.
Това бе заинтересувало мистър Арбогаст. Той бе благодарил, бе се качил на колата и бе потеглил. Точка. Не, Норман нямаше представа за къде бе тръгнал. Мистър Арбогаст не бе казал нищо. Просто бе потеглил. По кое време ли? Някъде около вечеря в събота.
Това е, просто изреждане на факти. Никакви особени детайли, никакви подробности, които биха могли да събудят нечие подозрение. Бегълката бе минала оттук и бе продължила. Седмица по-късно един детектив я бе проследил до тук, помолил бе за информация, бе я получил и бе отпътувал. Съжалявам, мистър, това е всичко, което знам.
Норман бе убеден, че може да го каже по същия начин, да говори спокойно и гладко, защото нямаше да му се налага да се безпокои за майка си.
Тя нямаше да наднича от прозореца. Всъщност въобще нямаше да бъде в къщата. Нямаше да я намерят, дори и да притежаваха онова разрешително за претърсване на къщата.
Това бе най-сигурната предпазна мярка. Дори повече за нея, отколкото за него. Беше решил и сега щеше да го направи. Нямаше смисъл да чака до следващия ден.
Странно. Сега, когато всичко бе вече минало, той се чувстваше напълно уверен. Не беше както миналия път, когато се разкъсваше на парчета и искаше да знае, че майка му е тук. Сега предпочиташе да знае, че нея я няма. И дори имаше желание да й го каже, веднъж завинаги.
Затова се качи по стълбите в мрака и отиде право в нейната стая. Включи лампата. Тя бе в леглото, разбира се, но не спеше, въобще не бе заспивала, само се преструваше.
— Къде, за бога, беше до сега, Норман? Толкова се безпокоях…
— Знаеш къде съм бил, мамо. Не се преструвай.
— Всичко наред ли е?
— Разбира се — той пое дълбоко въздух. — Мамо, смятам да те помоля за около седмица да не спиш в твоята стая.
— Какво означава това?
— Казах, че смятам да те помоля да не спиш в твоята стая за около седмица.
— Да не си се побъркал? Стаята си е моя.
— Знам. Не искам от тебе да се откажеш окончателно от нея. Само за известно време.
— Но какво за бога…
— Мамо, моля те, изслушай ме и се опитай да ме разбереш. Тази вечер тук дойде един човек.
— Трябва ли да говорим за това?
— Трябва, поне за малко. Защото рано или късно ще се появи още някой, който ще разпитва за него. И аз ще кажа, че е дошъл и си е заминал.
— Разбира се, че така ще кажеш, синко. И това ще бъде краят.
— Може би. Надявам се. Но не мога да рискувам. Може би ще поискат да претърсят къщата.
— Остави ги да го направят. Той няма да е тук.
— Нито пък ти… — той преглътна и продължи бързо. — Настоявам, мамо. В името на твоята собствена сигурност. Не мога да позволя на някой да те види, както стана с детектива днес. Не искам никой да започне да ти задава въпроси и ти знаеш защо не по-зле от мен. Това просто е невъзможно. Затова най-безопасното нещо и за двама ни е да сме уверени, че ти не си тук.
— Какво смяташ да правиш… да ме погребеш в блатото ли?
— Мамо…
Тя започна да се смее. Повече приличаше на кудкудякане и той знаеше, че веднъж започнала, тя няма да спре. Единственият начин да я прекъсне бе да я надвика. Преди една седмица Норман не би се осмелил. Но вече не беше както преди една седмица, беше сега, нещата бяха различни. Беше сега и той трябваше да погледне истината в очите. Майка му не беше обикновена болна. Тя беше психопат, при това опасен. Трябваше да контролира и той щеше да го направи.