— Млъквай! — каза той и кудкудякането престана. — Съжалявам — добави той меко. — Но трябва да ме изслушаш. Всичко съм обмислил. — Ще те сваля долу в мазето.
— В мазето? Защо, аз не мога…
— Можеш. И ще го направиш. Налага се. Ще се погрижа да не ти липсва нищо. Там има осветление, мога да ти приготвя и постеля…
— Не искам!
— Не те питам, мамо. Просто ти съобщавам. Ще стоиш в мазето докато реша, че е безопасно да се качиш отново горе. Ще закача онова старо индианско одеяло на стената така, че да прикрива вратата на килерчето. Никой няма да забележи нищо, дори ако те си дадат труда да слязат долу. Това е единственият начин и двамата да сме сигурни, че ти си в безопасност.
— Отказвам дори да обсъждам подобно нещо, Норман. Няма да се мръдна от тази стая.
— Тогава ще трябва да те пренеса.
— Ти няма да посмееш, Норман…
Но той посмя. В края на краищата точно това направи. Грабна я от леглото и я отнесе, а тя бе лека като перце в сравнение с мистър Арбогаст и миришеше на парфюм, вместо на цигари, като него. Беше твърде изненадана, за да се противопостави, само тихичко проплакваше. Норман се изненада, колко бързо стана всичко, щом като веднъж се беше решил. Но защо, та тя бе просто една болна възрастна дама, нещо крехко и безсилно! Всъщност той не би трябвало да се страхува от нея. Тя се страхуваше от него сега. Да, сигурно беше така, щом като през цялото време не му бе казала „сине“.
— Ще ти приготвя постелята — каза й той. — А там има и нощно гърне…
— Норман, трябва ли да ми говориш по този начин?
За миг тя избухна както по-рано, но след това утихна. Той се суетеше насам-натам, носеше одеяла, оправяше пердетата на малкото прозорче, така че да влиза достатъчно въздух. Тя отново започна да хлипа, по-скоро да си мърмори нещо под носа.
— Прилича на затворническа килия, съвсем същото е. Ти искаш да ме превърнеш в затворничка. Вече не ме обичаш, Норман, иначе нямаше да се отнасяш така с мене.
— Ако не те обичах, знаеш ли къде щеше да си сега? — не искаше да й го казва, но се налагаше. — В болницата към щатския затвор. Точно там щеше да се намираш сега.
Той щракна лампата и се чудеше дали го е чула, дали думите му са достигнали до съзнанието й, ако ги е чула.
Очевидно тя бе разбрала. Защото точно когато той затваряше вратата, тя отговори. В мрака гласът й звучеше меко, но думите й го пронизаха, пронизаха го по-дълбоко, отколкото острия бръснач бе пронизал гърлото на мистър Арбогаст.
— Да, Норман, предполагам, че си прав. Вероятно точно там щях да се намирам. Но нямаше да съм сама.
Норман тръшна вратата, заключи и си тръгна. Не беше напълно сигурен, но докато тичаше нагоре по стълбите, като че ли още я чуваше да кудкудяка тихо в мрака.
Глава XI
Сам и Лайла седяха в задната стая на магазина и чакаха Арбогаст да пристигне. Но чуваха единствено звуците на съботната вечер.
— В градче като това винаги можеш да познаеш кога е събота вечер — коментираше Сам. — Шумовете са по-различни. Например уличното движение. То става по-интензивно и по-бързо. Защото в събота вечер тийнейджърите получават колите. И цялото това тракане и свистене, което чуваш — то идва от паркирането. Семействата от фермите пристигат на кино с раздрънканите си автомобили. Наемните работници пък бързат към баровете. Долавяш ли стъпките? Те също са по-различни. Чуваш ли тичането? Изгубили са се деца. В събота вечер те стоят до късно. Нямат домашни за утре — той вдигна рамене. — Предполагам, разбира се, че във Форд Уърт е много по-шумно вечер през уикенда.
— Предполагам — отвърна Лайла. И добави: — Защо той не пристига, Сам? Вече е почти девет.
— Сигурно си гладна.
— Остава това сега. Чудя се защо той не пристига.
— Може нещо да го е забавило, може да е попаднал на важна следа.
— Трябваше поне да се обади. Знае колко много се тревожим.
— Още малко остана, бъди спокойна…
— Писна ми от чакане! — Лейла се изправи и бутна назад стола си. Започна да се разхожда назад-напред из тясната стая. — Въобще не трябваше да се съгласявам да чакам. Трябваше веднага да отида в полицията. Чакай, чакай, чакай — от една седмица все това слушам. Първо от мистър Лаури, след това от Арбогаст, а сега от тебе. Защото вие всичките мислите само за парите, а не за сестра ми. Никой не се интересува какво става с Мери, никой освен мене!