Сам не каза нищо. Той си грабна шапката и двамата напуснаха магазина.
В неделната утрин улиците на Феървейл бяха пусти. Сградата на съда бе разположена на един площад, през който минаваше главната улица, и бе обкръжена отвсякъде със зелени площи. От едната страна се издигаше статуя на ветеран от гражданската война, от онзи сериен тип, изработван през 80-те години на миналия век за моравите пред съдилищата по всички щати. Другите три страни показваха съответно мортира от времето на испанско-американската война, оръдие от Първата световна война и гранитна плоча с имената на четиринадесет феървейлчани, загинали по време на Втората световна война. Покрай алеите бяха поставени пейки, които сега бяха свободни.
Самият съд беше затворен, но бюрото на шерифа, се намираше в пристройката — Феървейлчани още я наричаха „новата“, въпреки че беше построена през 1946 г. Страничната врата бе отворена. Те влязоха, изкачиха се по стълбите и по коридора стигнаха до бюрото.
Старият Петърсън бе дежурен и стоеше сам край масата.
— Здрасти, Сам.
— Добро утро, мистър Петърсън. Тук ли е шерифа.
— Няма го. Научи ли за крадците? Пробили блокадата при „Парнасъс“. ФБР тръгна да ги лови. Вдигната е тревога…
— Къде е той?
— Ами, снощи се прибра късно, по-точно рано тази сутрин.
— Предадохте ли му, че искам да говоря с него?
Възрастният мъж се поколеба.
— Аз… май съм забравил. Беше голяма бъркотия — той си избърса устата. — Разбира се, когато днес дойде, ще му предам веднага.
— Кога ще стане това?
— Веднага след обяд, предполагам. В неделя сутрин той ходи на черква.
— Коя?
— Първа баптистка.
— Благодаря.
— Нали няма да нахлуеш и да го измъкнеш от…
Сам излезе без да отговори. Потропването на токчетата кънтеше след него по коридора.
— Що за забутано градче е това? — мърмореше тя. — Ограбена е банка, а шерифът е на черква. Дал пък не се моли някой друг да хване крадците вместо него?
Сам не отговори. Когато излязоха на улицата, Лайла го попита:
— Сега къде отиваме?
— В Първа баптистка, разбира се.
Но се оказа, че не се налага да откъсват шерифа от религиозните му задължения. Когато свиха в страничната пресечка стана ясно, че службата току-що е свършила — хората почваха да излизат от сградата с камбанарията.
— Ето го — изръмжа Сам. — Хайде.
И я поведе към една двойка, която стоеше до бордюра. Жената бе ниска и безлична, със сиви коси и готова рокля от имприме; мъжът бе висок и широкоплещест, с издайническа пълнота в талията. Носеше син костюм от тънък вълнен плат и червеният му набразден врат се въртеше непокорно срещу ограниченията на бялата колосана яка. Имаше къдрава посивяваща коса и къдрави черни вежди.
— Шерифе, може ли за минутка — каза Сам. — Бих искал да поговоря с вас.
— Сам Лумис. Как сте? — шерифът Чамбърс протегна голямата си червена ръка. — Майко, нали познаваш Сам?
— Бих искал да ви представя Лайла Крейн от Форт Уърт.
— Много ми е приятно. Нали за вас говори непрекъснато старият Сам? Не предполагах, че сте толкова хубава…
— Сигурно ви е говорил за сестра ми — отвърна Лайла. — Именно заради нея сме при вас.
— Дали не можем да се отбием в бюрото ви за малко — намеси се Сам. — Трябва да ви обясня положението.
— Разбира се, защо не. — Джуд Чамбърс се обърна към жена си. — Защо не вземеш колата и да се прибереш в къщи сама, майко. Аз ще се върна малко по-късно, веднага щом свърша с тези симпатични младежи.
Но не беше толкова малко. Веднага след като влязоха в бюрото Сам започна да разказва. Дори и без прекъсванията това отне поне двадесет минути. А шерифът прекъсваше често.
— А сега, дайте да изясним нещата — каза той в заключение. — Този човек, който е дошъл при вас, този Арбогаст. Защо не се е свързал с мене?
— Вече ви обясних. Той се надяваше да избегне намесата на властите. Намерението му беше да се опита да открие Мери Крейн и да върне парите, без да причинява неприятности на агенцията Лаури.
— Казахте, че ви е показал картата си.
— Да — кимна Лайла. — Той бе редовен детектив на застрахователната фирма. И успя да проследи сестра ми до тук, до онзи мотел. Точно затова сме толкова обезпокоени сега. Той не се върна както бе обещал.