— Сигурно сте прав. — Лайла се изправи. — Благодаря ви за всичко. Съжалявам, че ви причинихме толкова главоболия.
— Точно за това съм поставен тук. Нали, Сам?
— Правилно.
Шерифът Чамбърс се изправи.
— Знам какво ви е в момента, мис — каза той. — Бих искал да ви бях помогнал повече. Но няма нищо стабилно, на което да се опра, за да продължа. Ако разполагахме с някакви истински доказателства, тогава може би…
— Разбираме — отвърна Сам. — И двамата оценяваме вашата отзивчивост — той се обърна към Лайла. — Ще тръгваме ли?
— Проверете тази работа с Чикаго — извика след тях едрият мъж. — За сега довиждане.
Те бяха на тротоара. Късното следобедно слънце удължаваше сенките. И както стояха, черният връх на байонетът на ветеранът от гражданската война опря в гърлото на Лайла.
— Искаш ли да отидем у дома — предложи Сам.
Момичето поклати глава.
— В хотела?
— Не.
— Къде тогава?
— За теб не знам — каза Лайла. — Но аз отивам в онзи мотел.
Тя вдигна предизвикателно глава и острата линия на сянката разсече гърлото й. За момент изглеждаше сякаш някой току-що е отрязал главата на Лайла.
Глава XIII
Норман знаеше, че те идват още преди да забележи пристигащата кола.
Не знаеше кои бяха те, нито как изглеждаха, дори колко са. Но знаеше, че те идват.
Знаеше го още от миналата нощ, когато лежеше в леглото и чуваше как непознатият чука по вратата. Беше останал неподвижен, не беше надникнал дори през прозореца на горния етаж. Всъщност докато чакаше непознатият да си отиде дори се беше завил през глава. Накрая онзи наистина си тръгна. Имаше късмет, че майка му беше заключена в мазето. Така бе по-добре за него, за майка му и за непознатия.
Но от тогава знаеше, че това не бе краят. И наистина не беше. Този следобед, когато се бе върнал при блатото, за да заличи следите, пристигна шерифът.
Когато го видя, за Норман всичко започна отначало, след толкова години. Помнеше го много добре от времето на кошмара. Само по този начин Норман мислеше за чичо Джо Консидин — това бе един дълъг, дълъг кошмар, от момента, в който се обади на шерифа, през последвалите месеци, по време на които го държаха в болницата, до завръщането му у дома.
Да види сега шерифа Чамбърс беше като повторение на целия кошмар. Но хората наистина сънуват един и същи кошмар отново и отново. Важното беше да не забравя, че веднъж вече бе изиграл шерифа, и то когато всичко беше много по-трудно. Сега щеше да бъде къде-къде по-лесно, само трябваше да помни, че трябва да е спокоен. Щеше да бъде и беше спокоен.
Бе отговорил на всички въпроси, бе дал на шерифа ключовете и го бе оставил да претърси къщата сам. Това в известен смисъл бе дори комично — да, да прати шерифа да оглежда къщата, докато Норман привърши със заличаването на следите от стъпки край благото. Беше комично, но само ако майка му запазеше тишина. Тя беше долу в мазето, мислеше си Норман, и ако извикаше или вдигнеше шум, тогава щеше да стане лошо. Но тя нямаше да направи това, беше предупредена, а освен това шерифът не търсеше майка му. Той си мислеше, че тя е умряла и е погребана.
Как само го беше изиграл миналия път! И сега отново го изигра със същата лекота, защото шерифът се върна и не бе забелязал нищо. Зададе на Норман още няколко въпроса за момичето, за Арбогаст и за отиването до Чикаго. Норман се изкушаваше да измисли още нещо — може би дори да каже, че момичето е споменало за хотела, в който е смятало да отседне — но размисли и се убеди, че не би било разумно. По-добре бе да не се отлепя от това, което вече бе измислил. Шерифът му повярва. На тръгване той почти се извини.
И така, тази част от работата бе уредена, но Норман знаеше, че ще има и продължение. Чамбърс не бе дошъл по собствена инициатива. Той проверяваше нечии догадки — не можеше да са негови, понеже не знаеше нищо. Вчерашното му обаждане по телефона го издаваше. То означаваше, че още хора знаят за Арбогаст и момичето. Те са накарали шерифа да се обади. Те са изпратили непознатия миналата нощ да си навира носа и да души наоколо. Те са изпратили шерифа днес. Следващата им стъпка бе да дойдат сами. Бе неизбежно. Неизбежно.
Когато Норман се замисли за това, отново получи сърцебиене. Искаше му се да предприеме най-различни шантави действия — да избяга, да слезе в мазето и да положи глава в скута на майка си, да се качи в стаята и да се завие през глава. Но никое от тях нямаше да помогне. Не можеше да избяга и да зареже майка си, а не можеше и да рискува да я вземе със себе си сега, не и в нейното положение. Не можеше дори да се обърне към нея за помощ и успокоение. До преди една седмица щеше да постъпи точно така, но вече не й вярваше, не можеше да й се довери след всичко, което се бе случило. А завиването през глава също нямаше да помогне.