Ако те се върнеха, той трябваше да се изправи срещу тях. Това бе единственото разумно решение. Да се изправи срещу тях и да настоява на своята версия, тогава нищо лошо не може да се случи.
Междувременно обаче трябваше да направи нещо за сърцето си, което се бе разхлопало ужасно.
Беше сам в рецепцията. Двойката от Алабама си бе заминала рано сутринта, а тази от Илинойс — веднага след обяд. Нови клиенти нямаше. Беше започнало да се заоблачава и ако се разразеше буря, нямаше да има повече работа тази вечер. И затова една глътка едва ли щеше да му навреди. Особено пък ако успокоеше сърцебиенето.
Норман намери бутилката в отделението за чаши под плота. Това беше втората от трите му бутилки, които бе скрил там преди месец. Не беше лошо, едва втората. Изпразването на първата го бе въвлякло в онази беля, но това нямаше да се повтори вече. Не и сега, когато беше сигурен, че майка му бе невъзвратимо отстранена от пътя му. След малко, когато се стъмни, той трябваше да й приготви нещо за вечеря. Може би тази вечер ще си поговорят. Но в момента той имаше нужда от една глътка. От няколко глътки. Всъщност първата не помогна, но втората свърши работа. Сега можеше да се отпусне. Да се отпусне напълно. Дори можеше да му удари още една, ако поискаше.
А след малко желанието му стана неудържимо, защото видя, че колата пристига.
Нищо не я различаваше от останалите автомобили, дори номерът не беше от друг щат, но Норман бе сигурен, че това са те. Когато притежаваш парапсихична чувствителност можеш да долавяш вълните. А можеш да доловиш как бие сърцето ти, така че си дръпваш от бутилката и ги гледаш как слизат от колата. Мъжът бе съвсем обикновен на вид и за момент Норман допусна, че греши. Но тогава видя момичето.
Той видя момичето и надигна бутилката — надигна я за още една бърза глътка, но и за да скрие лицето й от погледа си — защото това бе същото момиче.
Тя се бе върнала от блатото!
Не. Не би могла. Това не бе обяснението, не можеше да бъде. Погледни я отново. Сега, когато е на светло. Косата й имаше съвсем друг цвят, беше кестеняворуса и не толкова гъста. Но тя толкова приличаше на онова момиче, че можеше да му бъде сестра.
Да, разбира се. Сигурно е точно така и това обяснява всичко. Тази Джейн Уилсън, или както бе истинското й име, бе избягала с парите. След нея се появи детективът, а сега — и сестрата. Това бе отговорът.
Той знаеше как би постъпила майка му в подобен случай. Но, слава богу, на него не му се налагаше да поеме такъв риск отново. Всичко, което трябваше да направи, беше да настоява на своята версия и те щяха да си заминат. Само не трябваше да забравя, че никой нищо не може да докаже. Нямаше от какво да се безпокои сега, когато знаеше какво може да очаква.
Алкохолът бе помогнал. Помагаше му да стои спокойно зад бюрото, докато ги изчакваше да влязат. Можеше да ги види как разговарят пред рецепцията и това не го тревожеше. Можеше да види тъмните облаци, които се задаваха от запад, но и това не го тревожеше. Видя небето да потъмнява и блясъкът на победеното слънце да отстъпва. Блясъкът на победеното слънце отстъпва — та фазата звучеше като поезия, тя беше поезия. Норман се усмихна. Той бе толкова много неща едновременно. Ах, ако те знаеха…
Но те не знаеха и нямаше да узнаят, а сега той бе само един пълничък собственик на мотел на средна възраст, който мигаше към двойката, когато тя влизаше, и каза: „С какво мога да ви бъда полезен?“
Мъжът се приближи до бюрото. Норман се изпъна като струна в очакване на първия въпрос и замига отново, когато мъжът не го зададе.
Вместо това той каза:
— Имате ли свободни стаи?
Норман кимна, тъй като не можеше да си отвори устата. Дали не бе сгрешил? Но не, момичето приближаваше и това беше сестрата, нямаше никакво съмнение.
— Да. Искате ли да…
— Не. Няма нужда. Предпочитаме да се преоблечем колкото е възможно по-бързо.
Това бе лъжа. На дрехите им нямаше нищо. Но Норман се усмихна.
— Много добре. Десет долара общо. Бихте ли се подписали тук. Можете да платите и веднага…