Сам си спомни, че от него се очаква да поддържа разговор. Не можеше просто да си седи тук.
— Бяхте прав — промърмори той. — Заваля много силно.
— Обичам шума на дъжда — отвърна Бейтс. — Обичам да се сипе като из ведро. Вълнуващо е.
— Никога не съм го възприемал по тази начин. Предполагам, че животът тук е предимно спокоен.
— Не знам. И ние си получаваме своя дял.
— Ние? Мислех, че живеете сам.
— Казах, че сам се грижа за мотела. Но той е на двама ни. На майка ми и на мен.
Сам щеше да разлее уискито. Той наклони чашата, която бе стиснал здраво в юмрук.
— Не знаех…
— Че откъде да знаете. Никой не знае. Понеже тя винаги си стои в къщата. Така трябва. Вижте, повечето хора смятат, че тя е умряла.
Гласът беше спокоен. Сам не можеше да види лицето му в мрака, но знаеше, че и то е спокойно.
— Всъщност, тук все пак се случват вълнуващи събития. Например като преди двадесет години, когато майка ми и чичо Джо Консидин изпиха отровата. Тогава аз извиках шерифа и той дойде, за да установи, какво се е случило. Майка ми бе оставила бележка, в която обясняваше всичко. След това имаше разследване, но мене не ме разпитваха, защото бях болен. Много болен. Откараха ме в болницата и лежах там дълго. Толкова дълго, че едва успях да направя необходимото, когато излязох. Но аз се справих.
— Справили сте се?
Бейтс не отговори, но Сам чу кълколенето и после тръскането на бутилката върху бюрото.
— Я пак да ви налея — каза Бейтс.
— Още не.
— Настоявам — той вече заобикаляше бюрото и когато се пресегна за чашата му, сянката на едрото му тяло падна върху госта.
Сам се дръпна.
— Първо ми разкажете останалото — каза той бързо.
Бейтс се спря.
— А, да. Аз си прибрах мама в къщи. Това беше най-вълнуващото, нали разбирате — да отидеш през нощта в гробищата и да разкопаеш гроба. Тя бе затворена в ковчега вече толкова дълго време, че в началото дори и аз помислих, че е умряла. Но тя не беше, разбира се. Не би могла да бъде. Как иначе щеше непрекъснато да поддържа връзка с мен, през цялото време докато бях в болницата. Всъщност тя беше само в състояние на транс, ние го наричаме отложена жизненост. Знаех как да я съживя. Има си начини, въпреки че някои ги наричат магия. Магия — та това е само етикет, разбирате ли! Напълно безсмислен. До скоро хората са смятали и електричеството за магия. Всъщност то е сила, която може да бъде безопасна, стига да й знаеш тайните. Животът също е сила, витална сила. И подобно на електричеството тя също може да бъде включвана и изключвана. Аз я бях изключил и знаех как да я включа отново. Разбирате ли ме?
— Да… много е интересно.
— Предполагах, че ще ви е интересно. На вас и на младата дама. Всъщност тя не ви е съпруга, нали?
— Защо…
— Вижте какво, аз знам повече, отколкото предполагате. А и повече, отколкото вие самият знаете.
— Мистър Бейтс, сигурен ли сте, че не ви е лошо. Искам да кажа…
— Знам какво искате да кажете. Мислите, че съм се напил, нали? Но не бях пиян, когато пристигнахте. Не бях пиян и когато намерихте обецата и пратихте младата дама при шерифа.
— Аз…
— Стойте спокойно. Не се тревожете. Самият аз не се безпокоя, нали? А би трябвало, ако нещо не е наред. Но няма такова нещо. Нима щях да ви разказвам всичко това, ако нещо не бе наред, нали? — пълният мъж спря за момент. — Не, аз изчаках да дойдете. Изчаках я да подкара по пътя. Изчаках да я видя да спира.
— Да спира? — Сам се опитваше да различи лицето в мрака, но до него достигаше само гласът.
— Да. Вие не знаехте, че тя спря, нали? Мислихте се, че тя отиде да доведе шерифа, както й казахте. Но тя е решила да действа по свой начин. Спомняте ли си какво искаше тя? Да проникне в къщата, за да я огледа. И направи точно това. Сега е там.
— Пуснете ме да изляза от тук…
— Разбира се. Не ви спирам. Само си мислех, че може би ще пожелаете още една чашка, докато довърши разказа за майка ми. А причината, поради която допуснах това, е младата дама. Тя ще се срещне с майка ми.