— Дръпнете се от пътя ми!
Сам рязко скочи и голямата сянка са свлече от него.
— Значи не искате още едно, така ли? — гласът на Бейтс прозвуча раздразнението през рамото му. — Много добре. Нека бъде ваше…
Краят на изречението се загуби с гръмотевицата, която пък потъна в мрака, когато Сам почувства как бутилката избухна върху главата му. И след това гласът, гръмотевицата, експлозията и самият Сам — всичко изчезна в нощта…
Все още беше нощ и някой упорито го раздрусваше, за да го измъкне от мрака и да го върне в стаята, където лампата заслепяваше очите му и го караше да мига. Но Сам вече идваше в съзнание и усещаше нечии ръце около себе си, те го повдигаха и то така, че отначало му се струваше, че главата му ще падне. След това остана само туптенето и той можеше да отвори очи и да види шерифа Чамбърс.
Сам бе седнал на пода до канапето и Чамбърс бе вперил поглед в него. Сам отвори уста.
— Слава богу — каза той. — Значи той е лъгал за Лайла. Все пак тя е дошла при вас.
Но изглежда шерифът не го слушаше.
— Преди половин час ми се обадиха от хотела. Опитваха се да открият вашия приятел Арбогаст. Изглежда, че е напуснал, но не си е взел багажа. Оставил го на рецепцията в събота сутринта и казал, че ще се върне да си го прибере, но от тогава не се е мяркал. Взех да се замислям и реших да ви потърся. Имах предчувствие, че може да сте дошли тук сами. И добре, че дойдох.
— Но тогава Лайла не ви се е обаждала? — Сам се опита са стане. Главата му го цепеше ужасно.
— Я по-спокойно. — Шерифът го бутна обратно на канапето. — Нея въобще не съм я виждал. Почакайте…
Този път Сам успя. Олюлявайки се той застана прав.
— Какво се е случило тук? — промърмори шерифа. — Къде е Бейтс?
— Трябва да е отишъл в къщата, след като ме цапардоса — отвърна Сам. — Сега те и двамата са там — той майка му.
— Но тя е мъртва.
— Не е — прошепна Сам. — Жива е. И сега и двамата са горе, с Лайла?
— Хайде! — едрият мъж се хвърли в дъжда. Сам го последва, запълзя по хлъзгавата алея и се запъхтя, когато се изкачваха по стръмния склон нагоре към къщата.
— Сигурен ли сте? — провикна се през рамо Чамбърс. — Никъде не свети.
— Напълно — изпухтя Сам. Но можеше да си спести дъха. Гръмотевицата се разнесе неочаквано и оглушително, другият звук бе по-слаб, но много по-пронизителен. Все пак и двамата успяха да го доловят и да го познаят.
Лайла пищеше.
Глава XV
Лайла се изкачи по стълбите и се скри под навеса на входа точно когато заваля.
В полумрака на настъпващата буря старата къща изглеждаше сива и грозна. Дъските на входа скърцаха под краката на младата жена, която чуваше как прозорците на горния етаж потропваха от вятъра.
Тя гневно почука на вратата, въпреки че не очакваше някой да й отговори от вътре. Вече от никого не очакваше нищо.
Истината беше, че всъщност никой не се интересуваше истински. Те въобще не се интересуваха от Мери и четиримата. Мистър Лаури искаше само да си върне парите, а Арбогаст просто си вършеше работата като се опитваше да му ги открие. Колкото до шерифа — единственото, което го вълнуваше, беше да си спести неприятностите. Но това, което най-много я разстрои, бе реакцията на Сам.
Лайла почука отново, в отговор отекна стенанието на къщата. Шумът на дъжда потопи всичко и младата жена не си даде труда да се вслуша.
Е добре, беше ядосана — тя си признаваше — а и как да не бъде? Цяла седмица да слушаш само „не се безпокой“, „бъди спокойна“, „отпусни се“, „още малко търпение“. Ако ги беше послушала още щеше да си бъде във Форт Уърт, въобще нямаше да идва тук. Но беше разчитала, че поне Сам ще й помогне.
Трябвало е да бъде по-прозорлива. О, той не беше лош, дори беше привлекателен в известен смисъл. Но този негов бавен, предпазлив, консервативен, провинциален маниер. Толкова си подхождаха с шерифа. Не поемай никакви рискове — това бе цялата им философия.
Тя повече не можеше така. Особено като намери обецата. Как можеше Сам да продължава да вдига рамене и отново да я праща при шерифа? Защо просто не сграбчи Бейтс, защо не изтръгна от него истината с юмруци? Ако тя беше мъж, щеше да постъпи точно така. Едно обаче бе ясно — бе разчитала твърде много на другите. На другите, които не се интересуват, които искат единствено да си спестят неприятностите. Вече не вярваше, че Сам ще си рискува главата и със сигурност не разчиташе на шерифа.