Почти километър стратегът вървя покрай висока гладка стена. Не можеше да разбере какво има зад нея. Накрая достигна портала, откъдето тъкмо излизаше малък отряд, облечен в парадната униформа на Едносъщни защитници. Черно трико, нелепа алуминиева ризница, каска с насочен напред рог. Студени и вглъбени лица. Концентрирани погледи. Тежки едрокалибрени карабини. Явно това беше един от прочутите манастир-лагери. Баюн се поклони на отряда и продължи по улицата.
На ъгъла висеше малко обявление. Стратегът равнодушно плъзна поглед по него и понечи да продължи, но Предписанието го върна.
„Каним тези, които пазят в сърцата си Едносъщната вяра и Свещения дълг, които желаят, изпълнявайки волята на Същността, да встъпят в бой с незаконните диктатори на родния Нангар, да се явят в Храма на Единната Същност и да приемат сана на Послушници-Доброволци!“
VII. ЕДНОСЪЩЕН
Високият таван на помещението не беше в състояние да му придаде помпозност. Призваните да помогнат на това впечатление полуколони на стените още повече усилваха уродливостта на архитектурата. Поне трима архитекти един след друг бяха пробвали свои стилове, без да се интересуват от работата на предшественика си. И сякаш само един детайл е бил способен да ги вкара в единодушие: огромният гипсов релеф на стената, който очертаваше свещената формула „Всички сме бледи пред Същността“.
Поради височината си просторната приемна на Храма изглеждаше почти кубична. Няколко реда обърнати с гръб една към друга пейки даваха възможност на десетките чакащи да седят или, ако има място, да лежат, да играят на мокерто или нервно да се разхождат между редиците. Тук се говореше поне на пет езика. Баюн с отвращение погледна мръсния под. Седна на една пейка до стената. Гладът го стържеше с нарастваща сила. Но пари за ядене нямаше. Напипа в джоба си два нангарета. Но тук се употребяваха старорежимни жетони. Нангарските пари можеха да му осигурят само един добър арест.
— Арха-а-а! — изпъшка някой до него. Един крак със скъсана обувка го блъсна в бедрото. Баюн подскочи и се обърна. На пейката лежеше човек. Беше заспал, явно отчаян от дългото чакане. Ритникът, сполетял младия мъж, беше предизвикан от неволно протягане на краката. По-точно — на крак, защото другият беше отрязан от коляното надолу. Баюн погледна двете патерици, хвърлени на пода, и се отдръпна.
Към него се приближи чиновник с бяла значка на Догматик и татуирано върху челото Първоцвете.
— Сега ли идваш?
— Да, Едносъщни — почтително отговори Баюн.
— Искрено ли е сърцето ти?
— Да, Едносъщни.
— Вземи знака, с който те приемаме, и чакай своя ред — каза Догматика, пъхна нещо в ръката му и отмина.
Спря се до еднокракия, понечи да го разбута, но се отказа. С отвращение продължи между пейките, за да отправи същите стандартни въпроси към новодошлите. Баюн трепна — стори му се, че някъде в зданието прозвуча изстрел. Изчака малко, звукът не се повтори. Погледна това, което му беше дал Догматика. „Знакът“ се оказа мръсно парче картон с номер 68.
„До кого ли са стигнали?“ — помисли си Баюн.
В същия момент обявиха:
— Номера 32, 33, 34, влизайте!
Трима дути се изправиха и почти затичаха към голямата врата в дъното. Двамата влязоха. Третият нерешително спря. Поколеба се. Остави своето номерче до вратата и тръгна към изхода.
— Все не може да се накани — промърмори някой от отсрещната пейка.
— За кой път идва?
— Знам ли? Откакто съм тук, за четвърти. Всеки път си взима нов номер и чака отначало. Пъзльо.
— Ами, пъзльо! Сигурно не ще да е достатъчно гладен. То и аз нямаше да съм тук, ама вчера си проиграх и ризата. Вярно ти казвам. Тази, дето е на мен, е от вуйчо.
Спящият съсед на Баюн се размърда неспокойно, сякаш в съня му се намесваше духът на отрязания крак. Стратегът въздъхна, намести се по-удобно. Отново се вслуша в разговора отсреща. Там бяха снишили гласовете си и изглежда обсъждаха него. Дочуваха се отделни реплики:
— Не ще да е тукашен… я какъв е лъскав…
— Абе ти очите му виж… нещо за ядене търси…
— Има ги всякакви…
— Абе, карай бе, карай, какво те засяга…
Баюн почувства, че се е схванал. Стана, за да се разтъпче, и забеляза, че в другия край на залата се натрупват хора. Вгледа се. Радостна спазма мина през гърлото му — там раздаваха безплатна супа. Едносъщните добре знаеха колко са празни стомасите на хората с верни сърца.
Скоро в корема му успокояващо бълбукаше топла течност, леко подправена с трохи. Това можеше да мине за храна само в такъв глад. Все пак когато се върна и седна на пейката си, усети нещо като удовлетворение. Това си имаше своята неприятна страна — отново се върна възможността да размишлява над себе си. Никак не го зарадва тази възможност. Като че ли през дългите ровения в душата си беше стигнал до някакво дъно, което не можеше или не смееше да се пробие. Той нервно се изправи — и застина. Сякаш усети тласък на нещо познато, нещо запомнено навеки от първия път. По диагонала на помещението в най-далечния ъгъл срещна един поглед. Беше като удар в слънчевия възел, парализиращ дишането, успокояващ пулса. Всичко изгуби своя фокус. Остана само този невероятно скъсен диагонал, в единия край на който бяха очите на Баюн, а в другия — две други очи, сини като детски коси, като отличителни знаци на кондафски изтребители над Нангаруза, като светлината на Зун над пустинята на демоните…