Жълтата коса на Демона се открояваше върху потъмнялата стена. Спокоен, удобно отпуснат, той гледаше към Баюн. Сините му очи очакваха нещо… Какво? Какво можеше да очаква той от пилота Баюн, в чийто живот се беше намесил така брутално, така неразбираемо? Какво друго освен този пилот да му поиска сметка за правата и целите, отговор на дълго задаваните въпроси без отговор: каква е тази цел, защо именно той, Баюн, трябва да й служи, да бъде дори не носител, а оръдие в неизвестно чии ръце, в името на неизвестно какво… Мислите се взривяваха като земя, в която се забива ракетен залп. Но Баюн не получи отговор, въпреки че Демона навярно бе прочел в погледа му всички въпроси. Демона се усмихна някак много тъжно и наведе глава.
Някой рязко се блъсна в Баюн и изсипа в краката му купчина папки. Стратегът неволно се обърна. Видя вбесения чиновник, който събираше разпиляното. Когато отново погледна към ъгъла на залата, там нямаше никой. Единствената празна пейка в цялата приемна. Никой не седеше на нея.
Никой. Той седна. Бавно, слепешком напипа пейката под себе си. Опипа празнотата в себе си. Чашата на душата му утаяваше вихрите си — все още мътни, но вече склонни към прозрачност. Нещо, което не подобава на суровите воини, на мъжете, го накара да преглътне, да вдигне поглед към огромния свещен девиз: всички сме бледи… Блед ли съм аз? — изведнъж се запита Баюн. Всеки човек някъде някога пред някого е блед. А аз пред кого? Пред един Демон, пред едно видение… Може би пред халюцинация? Как странно пада светлината в ъгъла на залата. Там, където го видя. От високия прозорец се отразява в деформираното и потъмняло огледало… Дали в тези полуотражения не беше видял сенките на непрестанните мисли? Демона… Най-естествено беше да приемат неговия образ. А тъгата в сините очи? Не беше ли това неговата собствена тъга по спокойствието на предишния живот? Или… Всъщност не. Трябва да се живее наистина, но трябва да се живее силно. Още не можеше да си обясни какво точно означава силно живеене, но то определено не беше свързано с предишния живот. То го изпълваше със съпротива срещу всичко, което иска да го върне в старото състояние, когато всеки следващ ден е като отминалия. Изведнъж той разбра, че откакто в неговия живот се е появил Демона, миналите дни са загубили притегателната си сила. В Едносъщното училище съжаляваше за волните детски игри. В пилотската школа на моменти страдаше за мекото спокойствие на училището. После, на летището в Нангаруза…
После беше Демона.
И тогава свърши удобното изчакване, когато предварително се виждаха всички бъдещи стъпала. Започна едно отчаяно насилствено катерене по стръмно стърнище, покрито със сипеи и поддаващи под пръстите храсти, с редки хоризонтални полянки, на които можеше малко да почине и да огледа отново огромната долина там, в подножието. И всяка следваща е все по-малка, все по-кратка, все по-високо… без дух да остана… Игис!
През цялото това време почти не си беше спомнял за Игис. Домът на семейство Хоуфа, стаята на Игис, озарена от горещия им шепот, сметките за сватбата, скандално изядени от Бу — всичко това не се беше случило преди десет дни, а в някакво друго време, сякаш в друг свят.
Сякаш в друг свят.
— Номера 68, 69, 70, влизайте!
Номер 68 беше неговият.
Ако не беше Предписанието, което с механически педантизъм отмерваше всяко движение и всяко събитие, Баюн сигурно щеше да загуби броя на коридорите и стълбите. Изглежда всички архитекти, строили Храма, са се стремили да вплетат в камък заплетената непостижимост на Същността. Чиновникът, Баюн и другите двама изминаваха един коридор, връщаха се по друг, качваха се на следващия етаж, за да слязат на два, и навсякъде — в орнаменти, емблеми и светещи табла — ги съпровождаше правилото „Всички сме бледи пред Същността“. Двамата спътници на Баюн дишаха тежко. Хвърляха бързи погледи наоколо, без да могат да се ориентират. Навсякъде коридорите бяха еднакви. Десетки плътно затворени врати, редки и неприятно съскащи осветителни тръби, които само сгъстяваха полумрака. И нито един човек. Никакъв шум, предизвикан от човешко присъствие.