Не, то не смяташе, че всичко е свършено. То излъчваше сигурност. Баюн усети, че не му вярва, и скептично сви устни. Едносъщния, който до този момент безизразно го гледаше отдолу нагоре, изненадано повдигна вежди.
— Единни — обърна се той към дошлия на себе си служител. — Изглежда, новият има да ни разкаже доста интересни неща. Отведи го при Певеца Дилетиле.
Единния покорно докосна татуираното си чело. Вдигна от земята пистолета и посочи към вратата с жест, в смисъл: „Без демонстрации!“ Излизайки, Баюн се сепна и едва не се спъна на прага. Едва сега името, произнесено от чиновника, достигна съзнанието му, за да пламне в сигнално жълто.
Дилетиле!
Огромната, изпъстрена с Първомисли стена на стаята в Едносъщното училище. Едносъщният Дилетиле — още млад, с одухотворено лице и силни красиви ръце, които се разтварят в безпомощния стремеж да обрисуват необхватността на Единната Същност и Приобщението. Баюн почувства как Предписанието настървено се хвърля към новата възможност. През мозъка прелитаха стотици комбинации в търсене на най-безупречната. Този процес ставаше някъде дълбоко в него и същевременно извън съзнанието, без да пречи на спомена.
Колкото и да смесваше спомена за Дилетиле с омразата си към Единната Същност, Баюн така и не можа да намрази единствения човек, който истински се беше занимавал с неговото развитие, който пръв му беше обяснил първата картина, първата музика, първото стихотворение. Сега, в този дълъг миг на движение по празния коридор, Баюн не можеше да разбере дали се вълнува повече от предстоящата среща с Дилетиле, или просто е разтревожен за оцеляването си. Нямаше време за изясняване на сложни противоречия. Стигнаха нужната врата.
Тук обстановката беше почти същата, но за нея явно се полагаха повече грижи — според ранга на собственика й. Освен всичка друго, тук беше значително по-чисто.
— Излез, Единни — каза Дилетиле, след като изслуша доклада на чиновника си.
Единния се поколеба. Погледна към пистолета си, към Баюн, после отново към Дилетиле.
— Излез — повтори Тихият Певец. — Не се тревожи. Остави ми пистолета си и излез.
Единния се подчини. Дилетиле мълчешком разглеждаше Баюн. Не му предложи да седне, въпреки че в стаята имаше столове. Стратегът също разглеждаше своя бивш учител. Сега вече Тих Певец, Първоединен жрец, чиято дума в Храма има тежестта на каменна плоча. Остарял беше Едносъщния Дилетиле. Много малко беше останало в него от онзи фанатично влюбен в работата си учител. Впрочем, именно фанатизмът беше останал. Притаен в ъгълчетата на кафявите очи. Не толкова част от душата, колкото служебен атрибут.
Останал беше и втренченият, нищо не изпускащ поглед. Спокойното самовладеене. Ръцете — все така силни, твърди, нетрепващи.
Но онази сдържана радост, с която Дилетиле винаги влизаше в класа, беше изчезнала. Нямаше я жизнеността на човек, който искрено и твърдо изучава и се задълбочава в това, в което вярва. Нямаше го удоволствието, наслаждението от живота, в който той е заел своето място. Някога гъстата яркосиня коса беше оредяла и почерняла. Нямаше я младостта. Много, много беше остарял Едносъщния. Повече, отколкото състаряват петнадесет години. Но това не бяха просто петнадесет години. Това беше един Прелом и един нов живот, който далеч няма качествата на предишния. Полудивият Ампай трудно може да се сравни с Нангар. Съмнителен съюз с бившата колония Кондаф. Съмнителни надежди за реставрация на отминалото. И съзнанието, че дори и да се върне властта, младостта ще си остане там, в допреломните години.
— Все пак държанието ви не е подходящо за правоверен, Саанох — наруши мълчанието Дилетиле. — Вие си давате сметка къде се намирате и какво може да очаквате от нас. И в същото време стоите и ме разглеждате така, като че ли сме си сменили местата.
— О, не, Първоединни — непринудено се усмихна Баюн. — Просто в момента не мислех за това. Все пак когато човек се срещне със стария си учител, ще му се да разбере какво се е променило в него.
Дилетиле отвори кутията на бюрото. Извади дълъг оранжев камул. Запали го, пъхна го в ноздрата си и с леко присвити очи погледна Баюн.
— Значи наистина си ти, Глордах. Не бях сигурен, все пак годините променят. Знам, чувал съм за теб и за твоите успехи. Концентърът залагаше на теб — ти знаеш доста за работата на Фелдстратегиума. Очаквах да ми съобщят, че са те доставили в Кондаф. А ти се оказваш тук, при това с много правдоподобна легенда. Ако не беше проверочното изпитание…
Баюн мълчеше. Предписанието считаше за необходимо и единствено възможно мълчанието. Всякаква самодейност беше безмислена. Той мълчеше, но лицето, ръцете, позата му се променяха непрекъснато. Командвани от Предписанието, те светкавично реагираха на всяка дума на Дилетиле. Логиката на тези промени беше сложна и не съвсем ясна. Дилетиле говореше плавно и убедително. Разкриваше пред Баюн реалната картина на неговото положение. Но тонът му ставаше все по-добър, бащински, странно свързан с това, което Дилетиле виждаше в реакциите, мимиките, очите на бившия си възпитаник. Изведнъж той замлъкна. Зад прозрачната стена на погледа му напираше силно колебание. То се задържа няколко мига и изведнъж избликна в ненадейно продрезгавелия глас на стареца.