Баюн не бързаше. Пропуск щеше да получи веднага. Вървеше към седми отдел по широкия коридор. Коридори… Откакто се беше преселил в столицата, коридорите станаха също такава обикновеност, както и улиците. Ако сравнеше разстоянията, изминати през коридори, с тези, които бе извървял под открито небе, те сигурно щяха да се окажат равностойни. Пък и преди това — коридори в целия живот, от детството досега. Не прави това, не прави онова, дръж се по един начин, не се дръж по друг. Тази стая е за теб. В онзи отдел нямаш работа. В последния месец се случиха много събития — и всички бяха свързани с коридори. Дори пътуването до Ампай и обратно се оказа кратък преход под открито небе от едни коридори до други.
А най-големият коридор беше Предписанието. И най-странният. С неочаквани завои, с подеми и слизания, с внезапни стълби и колони, скрити в полумрак или ярко осветени. В последно време идваше чувството, че този коридор може би (може би!) ще го изведе от всички останали. А зад тях? Можеше ли да има нещо зад тях?
— Баюн! Без дух да остана, ако това не е Баюн! — стресна го отстрани полупознат глас.
Стратегът се обърна. Гореща вълна от спомени го накара да направи няколко непроизволни движения с лицевите мускули, преди да се усмихне.
— Ломит! Ти ли си наистина?
— И още как съм аз!
Наистина, той беше — все така дълъг, изтъкан от сухожилия, с огромен гърбав нос, зад който предпазливо се взират сближени пронизващи очички. Тези очи лукаво умееха да скрият истината при всяко нарушение на уставния порядък — някога, в школата. Същите очи нагло се хилеха, когато старшият преподавател тържествено съобщи пред строя, че кандидат-летецът тактик Ломит се изключва от школата за системно напиване по време на наряд. В тези очи се четеше, че Ломит няма да пропадне, Ломит винаги ще бъде добре и ако Баюн е негов приятел, един ден ще се гордее с това.
Сега, пет години по-късно, дългата фигура на Ломит запълваше страничния коридор. От него лъхаше на концентрирани напитки. Знаците на униформата говореха, че е вътрешен служител на Контролицията. Баюн беше чувал какво правят вътрешните служители на Контролицията…
— …кретег си станал, а? А кажи как го направи? Хитър си, хитър! Не го усуквай, до такъв пост с пилотско майсторство не се стига…
— А при теб какво става? — отклони неприятната тема Баюн.
— Какво при мен? Контролицерче! Тия, които не обичат реда, ги подреждам. С враговете на Презитега враждувам и да ти кажа, все ми е от полза. Нервна работа, ама плащат добре. Виж какво, я ела в кабинетчето ми, к’во сме седнали да говорим прави. То малко не е редно, ама ти си секретег, имаш право навсякъде. Там имам един клиент, ама той е дребна риба, да не те тревожи.
Баюн погледна към дъното на коридора, където светеше гишето на вътрешния дежурен. Предписанието не го посъветва нищо, въпреки че остро се нуждаеше от съвет. Тръгна след Ломит.
Стаята беше с доста неуютен вид. Пилотът закри с ръка очите си — мощната тръба в средата на тавана излъчваше режеща светлина. Огледа се. Здраво вързан за стола, в средата на стаята седеше човек. Падащите резки сенки скриваха лицето. По цялата фигура с изцапани от нещо тънки дрехи се четеше белег на мълчалива неподвижност, който накара Баюн да потръпне. После той разбра с какво са изцапани дрехите на седящия. И съжали, че е дошъл.
— …Чувала Халбун. Абе, ти не ме ли чуваш?
— Бях се замислил нещо — смутолеви Баюн. — Та казваш, че си срещнал Халбун?
— Да бе, нали знаеш, че стана командор на летището. Остави армията и нещо не иска да си прави пиенето с мен. Тлъсто, викам му, забрави ли услугите на школата? А той ми се хили и разправя — сега, вика, ти ще идваш при мен за услуги! Притрябвал ми е! Лесно му е, като има свои хора в Калуро и не му пука от нищо! А аз тука бия мутри и стягам колана…
Ломит застана пред седящия в леко разкрачена стойка.
— Седни, де — каза той през рамо и посочи единствения стол до вратата. — Аз тука ще обработя моя човек и посл…
Без да довърши, той ритна седящия в коляното. Човекът изстена. Отметна се назад — единственото движение, което му беше достатъчно. Баюн видя лицето му. Страшно лице, върху което чертите са загубили тривиалното си разположение и са придобили съвсем друг порядък. Винаги беше мислил, че порядъкът е свързан с истината. Но този, върху лицето на седящия, произлиза ше от най-страшната лъжа, лежаща върху света. Навярно това бе лъжата на целия свят, който Баюн познаваше. Поиска му се да избяга от тази стая. От този стол. От това лице. Но нещо, може би Предписанието, може би той самият, го държеше на стола по-здраво от въжетата на онзи отсреща и мълчаливо му крещеше: „Гледай, Баюн, виждай, запомняй!“