— Тоя знае защо го бия — мърмореше Ломит. — Абе, тъпак, не разбра ли, че е по-хубаво да си кажеш хората, отколкото да станеш на кайма. Виж, Баюн-чи, луд човек. Не прави сметка, че е военно време и ни вестници, ни подписи ще му помогнат. Чу ли, бе! Няма! Я, ти май искаш да ми кажеш нещо?
Той се наведе над разбитото лице. Доближи ухо до нереалните по цвят и форма устни. Изглежда разбра какво му казва седящият, защото рязко се изправи, изпсува и го удари с юмрук в гърдите. Тласъкът беше прекалено силен, столът се наклони назад. Няколко застинали мига Баюн се бори с желанието да скочи и да спре падането. Но не мръдна. Предписанието го държеше застинал с равнодушно изражение. Той съзерцаваше странната фигура на замръзналия в неустойчиво равновесие стол, здраво държащ в прегръдките си човека, и Ломит, наведен отгоре, почти залитнал, възвръщащ нервите си в професионално равнодушие. Столът все пак не падна, върна се в старото положение и стратегът беззвучно въздъхна.
— Ломи!
Контролицерът мигновено се обърна. Направи крачка, като че ли искаше да стовари върху него целия бяс на опънатите си до пълно озлобление нерви. Баюн изтръпна. Вече чувстваше себе си привързан за стола. Но Ломит бързо се овладя и дори криво се поусмихна.
— Прощавай — каза Баюн и стана. — Трябва да тръгвам.
— Къде ще тръгваш, бе човек! — извика Ломит, готов като че ли отново да избухне. — Току-що се видяхме и ти…
Баюн се доближи и доверително прошепна:
— Отивам при консултант-презитега.
— При… Фартат? — също шепнешком попита Ломит и изведнъж застана мирно.
Баюн кимна. В погледа на контролицера като тревожна лампичка трепна уважителен страх.
— Извинявай… извинявай, Баюн-чи, не знаех! Не… няма да те задържам, извинявай много… не знаех!
— Нищо, де! — успокоително каза стратегът. — Все едно трябваше да чакам, докато получа пропуск. Ама слушай, Ломи-чи, дай да се видим, а? Имаш ли телефон?
— Да… имам, разбира се! 3-59-90, ще ме търсиш вечер, пък и по-късно може, ние, контролицерите, сме свикнали да ни будят…
— Хайде, всичко хубаво — каза Баюн, отваряйки вратата.
— Всичко… хайде довиждане, пък се обаждай!
В тона на Ломит се чувстваше искреното нежелание да му се обажда такъв опасен посетител, който носи униформа на стратег и разговаря лично с Лан Фартат.
Баюн отиде до гишето на седми отдел и повтори молбата си. Дежурният се обади по селектора, поговори няколко минути и съобщи на Баюн, че ще трябва да почака десетина минути, докато стане възможно да съобщят на господин консултанта. Баюн кимна, осведоми се къде е тоалетната и се отправи натам.
До този момент той усещаше само чудовищното напрежение на човек, който с ръце задържа срутваща се стена. Стената бяха неговите чувства. Последните капки от усилията му я сдържаха, докато той се добере до тоалетната, да се заключи вътре и да приседне върху капака на чинията. После стената рухна.
Баюн се облегна назад върху някаква тръба. Разкопча яката си, но не почувства облекчение. В гърлото пулсираше нещо плътно и остро. Нещо с цвета на окървавени дрехи. Пред разфокусирания поглед танцуваше раздутият юмрук на Ломит, който се стовари… Не, не върху Баюн. Това беше твърде малко. Той рухна върху целия свят. После… едно трудно преглъщане, едно притискане на лицето върху грапавата мазилка — и край. Върна се хладнокръвието, нарушавано само от заглъхващия трепет на тялото. Какво толкова го беше потресло всъщност? Това, че в Контролицията не си поплюват, му беше известно отдавна. Но всичко, което беше чувал, се отнасяше за разпитите на предатели на нацията, на кондафски шпиони, които са загубили нравствения си облик… Какво беше загубил човекът на стола? Лицето си? И именно Ломит ли трябваше да му го върне? Може би за да му предложи своето?!
Тези мисли не бяха единствени в главата му. Някъде отзад течаха други, много по-бързи. Не диктовки на Предписанието. Избликваха като фонтани от пукнатините на неосъзнатото и с тъмни гъсти струи заливаха съзнанието… „В нангарската икономика… — иронично танцуваше лицето на Комран, — дълбоко изгодна и нравствена!“, „Но Сироган не може да бъде записан на грамофон, Комран-чи“ — летеше в обратна посока Дозиюш, „Играта, моята игра…“ — хрипкаво умираше Лоттикс, „Нищо, всички сме бледи пред Същността“ — отговаряше Дилетиле и обнадеждено обръщаше другото си лице…