Изведнъж малките светкавици като че ли изчезнаха.
После огромна лилава пукнатина свърза двата най-тъмни облака. Сякаш за момент някой невидимо дръпна встрани двете половини на небето и веднага с чудовищен тътен отново захлопна пролуката. И Баюн престана да се наслаждава на бурята. Светкавицата, облакът му бяха познати. Споменът за тях водеше назад, към дълбоката древност на пустинята Нангаруза, пустинята на демоните, пустинята на Демона!
Мътната вълна на мислите, възпирани досега, се блъсна в бента на челото, възвърна напрежението на премълчаните въпроси и го понесе надолу по стълбата (както тогава, след взрива на „Мълниеносеца“!), обратно в канцеларията, където телефонистката подскочи от внезапното му нахлуване.
— Какво ще обичате, господине?… С Нангар? По подводния кабел?… Да, по гражданска тарифа… Ах, вие сте с правителствена командировка? Трябваше веднага да кажете, можете да говорите по спешната линия… С кого? Командора на въздушната гара… Вечинт? Трета кабина, заповядайте, моля. Сега ще опитам да взема връзка…
— Ало, Халбун, ти ли си? Баюн ти се обажда, не се учудвай и не питай нищо… спомни си, когато служехме в Нангаруза… много е важно. Та тогава ни прожектираха един филм, помниш ли? Много важен филм, специално за нас и после забраниха полетите над квадрат 165… спомни ли си? Кажи ми сега, ама внимателно си спомни, как мина полетът на другия ден? Моят полет, разбира се! Така… не е имало полет, казваш… нервна криза, така ли? Да, представи си, не си спомням! Два дни съм бълнувал? Благодаря ти, Халбун-чи, много ти благодаря! Извинявай, сега не мога да ти обясня нищо, после, когато се видим… Всичко хубаво, Халбун-чи! Не, не съм полудял… и нямам намерение! Как мислиш, колко ще продължи тая буря? Аха. Е, тогава до скоро виждане!
Когато излезе на бетонната писта, бурята беше в разгара си. Стратегът имаше чувството, че тялото му с усилие разгръща плътната водна завеса, промъква се през нея, както се промъква мисълта му през гъстата маса на чувствата. Някъде високо в сивия купол воюваха облаците — плътни и безформени, без Демони и „Таргани“, всичко е било въображение, всичко е било болезнена реакция на ужасеното несъзнание, светът отново можеше да бъде прост и ясен както преди…
Както преди? Едва ли!
В него вече съществуваха Фартат, Комран, Дилетиле, Лори-Бин, съществуваше мъдрата тъга на Рел Ваус, звънтящите струни на дира, стиховете на Зун Себенера, красивата, грациозната сила на Наор… без дух да остана, изстена Баюн…
…Наор!
Наор бавно вървеше покрай витрините и отражението й бавно се плъзгаше по вертикалните им езера — стройно, отчуждено от декоративния блясък на стъклата. Лицето й, също така чуждо на всичко наоколо, потопено дълбоко в себе си… Баюн усещаше пулса на кръвта в краката си, сраснали се с тротоара, и разбираше, че ако не направи нещо в този момент, тя просто ще мине край него и няма да го забележи. Всички обмисляни по време на чакането думи някъде изчезнаха и нищо не можеше да ги възвърне. Стопи се спасителното остроумие, елегантната небрежна импровизация, която бе зачеркнала горчивината от вчерашната раздяла. А трябваше да я накара да почувства колко друга е за него тази среща сега, колко нов е той самият сега, колко други са очите, с които гледа света…
— Наор!
Той едва успя да изстиска от гърлото си името й. Тя спря, сякаш с цяло тяло се бе ударила в невидима стена. Отначало очите го прободоха със защитна студенина, после — с болка и учудване.
— Баюн? Нали вече трябваше да сте в полет?
— Ще има буря… — изговори Баюн нищо незначещите думи, без да откъсва погледа си от нейния. Не знаеше какво може да каже с очи, но разбираше, че сега думите са най-малко удачни.
Тя разбра. Разбра! Напрегнато се усмихна. И мълчаливо му протегна ръка. Баюн я пое внимателно, още не вярваше в реалността на прошката, но познатата лека ласка, погалването на малкия пръст, го убеди…
После имаше едно хаотично кръстосване по свечеряващата се Фидеара, топлият вятър бързо изсуши дрехите му и нищо не пречеше да вървят по-близо един до друг… съвсем близо… После имаше две малки ресторантчета и две чаши тоно, и няколко квартални градинки, всяка от които крие едно късче от нежността, и километри улици, като че ли без посока, но всяка водеща точно там, където ще се влее в другата и всичко това не е случайно, всичко това е изпълнено с някакъв вътрешен смисъл…