Той се повъртя из каютата — просто така, безцелно, за да не се поддава на ленивата наслада на лежането. Направи няколко бързи упражнения, после тръгна към салона — беше време за филма.
А после имаше едно бързо напускане на салона, навеждане под прожекционния лъч и тихи извинения към краката, които бе настъпил в тъмното. Защото след тежките каменни титри на „Киноепоха“ върху екрана забушуваха пламъци, които се оплетоха в заглавието „Огнени пилоти“. Екипажът на дирижабъла не се беше погрижил за разнообразие в програмата…
В засенчения ъгъл на фоайето седеше някакъв човек. Да беше Рел Ваус… Без да се обръща към седящия — не искаше една непозната физиономия да засили раздразнението му, — Баюн се отправи към стълбата. И спря. Един много познат глас го прикова пред вратата.
— Все пак полезно е човек да се познава с екипажа!
Баюн рязко се обърна и погледът му отскочи от усмивката на Ваус към очите…
— Защо? — глупаво попита вместо поздрав.
— Защото може предварително да научи кой филм дават и навреме да напусне залата. Като мен!
Писателят стана и с две огромни крачки се приближи към Баюн.
— Радвам се да те видя отново! — възкликна той и стисна ръцете му. — Наистина, не можеш да си представиш колко се радвам!
— Почакай, Рел! — неусетно Баюн също премина на „ти“. — Как така си в същия рейс?
— А какво странно има? — Ваус го поведе към креслата. — Бях дошъл само за два дни, оставих книгата си в издателството и щях да се върна, но бурята ме задържа. Теб също, нали? Затова не бях много огорчен от прекъсването на разговора ни тогава. Знаех, че ще го завършим през обратния рейс!
— Ще го продължим, Рел — усмихна се Баюн, сядайки в съседното кресло. — Не ми се иска да приключи заедно с полета.
Писателят го гледаше с весел интерес.
— Баюн, ти си военен, нали? Не ме гледай така учудено, походката те издава. Жестовете също. Имаш поведението на висш офицер…
— Велика съдба! Рел, ти имаш способности на следовател!
— Нали? Освен това в посолството ми казаха кой си…
Двамата се разсмяха и дълго не можаха да се успокоят. Никога от детството досега Баюн не бе имал до себе си човек, с когото да се смеят така свободно. В Рел имаше нещо от неговия съученик… музиканта… „Велика съдба, та аз не помня името му! — мислено извика Баюн. — Музиката помня, да, а името му?“ Името беше забравил… Или не! То беше останало като музикална фраза, кратка мелодия, неизменно свързана с бледото момчешко лице… Не, лицето на Рел не приличаше на него. Но очите, очите бяха същите…
— За какво се замисли, Баюн?
— Напоследък непрекъснато ми се налага да се замислям, Рел. За един военен, както знаете, това не е много привично, но не е и особено вредно — възвърна усмивката си Баюн.
— О, не си прав, не си прав, Баюн! — лукаво вдигна пръст Ваус. — Всяка нова мисъл съкращава живота с един час, както твърди в едно интервю нашият шампион по спортно ходене!
И продължи замислено:
— И ако е прав, ако пресметна мислите и часовете, аз вече живея трети живот, Баюн.
Баюн не знаеше какво да отговори, а и усещаше, че старият мъж е готов да каже още нещо, искаше му се да чуе още нещо от него. Но Рел Ваус не казваше нищо. Отпуснат спокойно в креслото, той надничаше в някаква своя, навярно добра мисъл, защото добродушно се усмихваше.
— Можеш ли да ми отговориш на един въпрос, Рел? — наруши мълчанието пилотът.
— Ако не е много извисен…
— Не е, въпреки че се отнася до извисен човек.
— За Презитега ли ще ме питаш?
— Него нямам щастието да познавам лично, Рел, но с твоя фронтови приятел Лан Фартат имах доста подробни разговори…
— И той те запозна с теорията за малките неща, нали?
— Да. И оттогава непрекъснато си задавам въпроса — не е ли моята съпротива от това, че просто съм още млад и не съм попаднал под онези удари, които карат човек да мисли като Фартат. Но сега виждам теб, толкова различен от свето поколение…
Баюн замълча, беше му неудобно да говори за Ваус по такъв начин. Писателят го гледаше и погледът му ставаше едновременно тъжен и весел.
— Ние, човеците, Баюн, дух знае защо, може би защото се кичим с разум, непрекъснато се стремим да се обзаведем с едно нещо, наречено Истина. Непременно с главна буква! И една е тази Истина, която употребяваме в бита си, друга е тази, за чието съществуване непрекъснато подозираме и това подозрение е дълбоко в нас — ако бях вярващ, щях да кажа, че това е Единната Същност. На младини всички сме убедени, че тя съществува, за да я търсим и с нея да творим велики дела, които ще смъкнат от света маските на неговото уродство и той ще прекрачи на новото си стъпало. После идват истините на организма — нашия прекрасен, до този момент здрав и безотказен организъм, който все по-настойчиво желае да се храни, да се лекува, да се размножава — и всичко това в максимално добри условия. С най-вкусните храни, с най-ефективните лекарства, с най-красивите жени! И забележи, Баюн, за достигане на целта си той разполага с най-съвършените средства! Всички болки, емоции и страсти, съобщени с гласа на свещените чувства, звучат безпрекословно. И човек приема тази истина. На малките неща. Продължава я и в големите и всичко като че ли е наред. Но някъде отдолу е останало подозрението, Баюн — дълбоко подозрение, че онази, другата Истина, все пак съществува, сияе на съседен, безнадеждно висок връх и което е най-страшното, има хора, които се стремят към нея. Към Нея! Това е трагедията на нашия Фартат, пилоте. Аеродинамичният Фартат, който разбира от поезия, събира картини на велики майстори и — с особена страст — колекционира в подземията на Контролицията всички, които не са забравили за другата Истина. Защото помни как сам някога е вярвал в нея. Защото всеки от тях, докато съществува, ще бъде за него непрекъснато обвинение, доказателство за най-страшното предателство, което човек може да извърши към себе си!