Ето селото! Изхвърча поредният завой, мярка се между скалите, а после се носи срещу тебе. Виж, хора изскачат от сламените колиби… не, не хора, а врагове, които нямат качествата на нас, избраните. Ние трябва да им посочим тяхното място, те ще станат тор за плодородните земи, отредени от безсмъртните за нас… «Бий!» — крещи стотникът и хвърля факел в една колиба. Бий, нека огънят погълне всичко, нека съскащите мечове разсичат писъците на обречените.
Моят кон, опитен боен кон, с рев навежда глава, промушва бягащия срещу мен гол човек — не, не човек! враг! — вдига го и го хвърля в канавката. Отличен кон, само десетниците имат коне с раздвоени рога, а аз вече съм десетник, сам предводителят окачи върху ризницата ми белите отличия… «Бий!» — крещи стотникът и аз замахвам със затворени очи, мечът с пращене се врязва в нещо меко… «Бий!» Поглеждам назад и с ъгъла на окото си виждам за миг лежащото окървавено тяло, мъртва парцалена кукла…
Така беше, трудно ти е да ме слушаш, нали? Лицето ти е каменно, но очите те издават. Така беше. Всички убиваха, аз също. Дали ми беше лесно? Вече не помня. Първият път мина някак незабелязано. Вторият… осъдени на смърт. Предпочитам да забравя. А след третия път си казах: «Виж как твоят кон убива и стани като него. Стани кон, щом никой не се интересува дали си човек. Стани кон и забравяй, че си убивал. Мисли за яслата, която те чака пълна, за младата робиня, която ще се погрижи за теб, за другите коне, които можеш да проиграеш на клечки. Стани кон.» И станах убиец. След всеки бой, след всяко учение ръката ми ставаше по-силна и точна, очите — по-зорки, яростта — по-заслепяваща.
Не ме гледай така. Не знам как е у вас, но у нас нищо не унижава болния толкова, колкото съчувствието към него. Знам, че виждаш по-далеч от мен и по-дълбоко в мен. Навярно си прав, това е болест, наистина съм бил болен тогава. Сега не мога да кажа. Болестите в душата се осъзнават, когато вече са отминали, или… когато вече е късно. Тогава чувствах само страха от нещо неотвратимо, за което не знаех къде е, какво е, в мен ли е или извън мен… През деня в боя аз, поетът Зун Себенера, нямах равни на себе си. А нощем аз, воинът-убиец Зун Себенера, се изправях пред съда на убитите. И бях беззащитен.
Те идваха безлики и безбройни. Сядаха около мен и говореха с безцветни гласове, слети в неразбираеми съзвучия. Оплитаха ме в ужас и ме потапяха в кошмари, където от блатото на моето зрение изплуваха удавените образи. Сутрин се събуждах бодър, готов на всичко, а вечер кошмарите се повтаряха и дори жрецът не можа да ми помогне. Когато опъваш тетивата на лъка безкрайно, тя се чупи. И в мен нещо се изпъваше, препъваше, наближаваше… Научих се да убивам със затворени очи. Не помогна. Не можеш да изхвърлиш спомените, да заключиш палатката пред безликите убити. Не можеш.
Онази вечер беше моят празник. Луните Зун и Себенера, чиито имена нося, се срещнаха в небето. Значи бях именник и сам императорът ме покани в своята палатка, за да изпием с него по чаша от питието на безсмъртните.
Вечерта в тези краища настъпва бързо, за минути. Но минава време, докато луните се срещнат в небето. Вървях между дърветата на превзетия оазис. Тази вечер беше различна от другите. Нямаше ги безликите сенки. Нямаше я болката от спомените, нямаше ги самите спомени, беше щастие и спокойствие, чист въздух и лек полъх, шумолене на листа и звънтяща песен на нощно гущерче. В мен се надигаше непозната вълна и аз разбрах, че нещо ще стане, когато тя достигне върха си. Но луните вече бяха високо и аз се върнах в лагера. Вървях между палатките и се заслушвах в себе си, само в себе си. Вълната се надигаше, оставаше й още малко, съвсем малко, затова спрях пред шатрата на императора, очаквайки края. Часовите взеха мечовете си «за почест», а аз все стоях, защото моята вълна вече се покриваше с пяна, оставаше й още малко, съвсем малко… и изведнъж тетивата в гърдите ми се скъса със звън на пречупен меч. Въздъхнах и влязох в шатрата. Внимателно поех чашата от ръката на императора и я плиснах в лицето му. Той отстъпи назад, избърса се и студено попита: