Нещо в мъгливата сянка на поредния фенер не беше наред. Баюн забави крачка, като се взираше в групата хора. Напоследък във Вечинт бяха зачестили нощните обири, но тези четирима приличаха повече на работници. Това го поуспокои, но все пак, докато минаваше край тях, напрегна цялото си тяло.
И не напразно. Най-близкият препречи пътя му и замахна. Баюн сграбчи ръката му, изви я и прехвърли нападателя си през рамо. Дори усети досада от лесната победа, но в този миг жесток удар в диафрагмата спря дъха му и тротоарът неочаквано се оказа пред очите. Мъглата стана кървава, имаше огромна болка, обезмисляща и тъпа. Когато се опита да стане, получи ритник в гърдите и отново го сринаха на тротоара. Отново, с безумната упоритост на пиян, започна да се надига. Всеки момент очакваше нов удар. Но пронизителна контролицейска свирка проряза мъглата, а след нея — бърз тропот на обувки.
— Лошо ли ви удариха, господин фелдстратег? — чу Баюн загрижен глас.
Докато се изправяше с помощта на непознатия, Баюн успя да види, че той не е контролицер, а цивилно облечен млад мъж.
— Добре, че нося тая свирка със себе си — говореше мъжът. — Както ви бяха започнали… да повикам ли таксовоз?
— Няма нужда — изфъфли през разбити устни Баюн. — Живея половин квартал по-нататък.
— Може би все пак… до болницата… или в Контролицията? — неуверено предложи непознатият, явно не му се ставаше свидетел.
— Глупости, няма нужда. Ще ви помоля само да ме изпратите до в къщи.
Чувстваше се страшно глупаво. Носът и горната устна нетърпимо боляха, още не можеше да си поеме дъх. Бяха го били кой знае защо, навярно заради мундира. Не можеше дори да мрази нападателите си…
Непознатият се сети, че на ъгъла има фонтанче с топла вода. Баюн се изми и опипвайки лицето си, разбра, че освен натъртения нос и подутата горна устна нищо особено не се е случило, само дето му се виеше свят. Тук, на светло, видя лицето на спасителя си и някъде в паметта му се мярна спомен — беше виждал това лице, отдавна в някаква напрегната обстановка… но кога, къде?
Мъжът взе Баюн под лакът и двамата тръгнаха надолу по улицата. Отстрани навярно изглеждаха като пийнали приятели, по-трезвият от които изпраща събутилника си. Той ругаеше нападателите, съчувствено питаше: как сте, как сте, Баюн отговаряше: няма страшно, ще се оправя, и все напрягаше паметта си. Но едва пред вратата на къщата, под ярката светлина на входа си спомни: „Няма, Комран. Успокой се. Няма да отида. Все пак — нещо е свършено и нещо се върши. Каквото и да е, изглежда по-добро няма.“ Кабинетът с огромно бюро. Бронзовата запалка с формата на Презитега в ръката на Комран. И поглед, страшно печален в едни младежки очи…
Дозиюш!
Докато благодареше, фъфлейки с разбити устни, Баюн панически съобразяваше какво да прави, за да не остане последна тази случайна среща. В главата му се въртяха десетките информации от бюлетините в секретния отдел, където с недоумение и известна тревога се коментираше отцепването на фракцията на Дозиюш от Огнището, нейния неочакван и далновиден отказ от терористична дейност, основаването на полулегалната партия на „сирогангите“, която ненадейно извоюва популярност в заводите и работническите квартали.
Не можеше направо да му каже, че го е познал — лесно можеше да си представи реакцията на Дозиюш, който сигурно беше в нелегалност. Ограничи се само с настоятелна и приятелска покана за гостуване, дори му даде визитната си картичка — един конспиратор не би останал равнодушен към възможността за домашно приятелство с фелдстратег.
А може би… чакай… може би и нападението, и спасението не са били случайни?
„Без дух да остане! Изглежда винаги най-малко ще ми вярват тези, в които аз вярвам…“
Разделиха се, като Баюн се постара в последното потупване по раменете да вложи цялото си желание за по-нататъшно приятелство. Докато се качваше към квартирата, болката в разбитата устна пламна с нова сила и това върна мислите му към собствените телесни проблеми. „Човече, помисли за бренното си тяло, макар и доста тъжно, то трябва да е цяло“ — изплува отнякъде в главата му стихчето.
Още щом влезе в тъмната стая, той смъкна мокрия шинел и протегна ръка към шкафа. Пътьом докосна ключа за осветлението, примигна от светлината и бавно изпусна дрехата на пода.
В средата на стаята стоеше Демона.
Изпълнил пространството почти до тавана, той се усмихваше и чудовищната му реалност сграбчи Баюн за гърлото, сдави хаоса от напиращи думи и само „без дух да остане, без дух да остане“ кънтеше в черепа му.