Психотомът постави пред него шишенце, в което имаше едно създанийце като картезианско дяволче.
— Какво е това? — попита философът, който едва се съвземаше от изумление.
— Височайшата глупост — отвърна психотомът и с това изчезна.
Шулце се хвана за главата, походи насам-натам — не, не сънуваше. Допусна, че е измама, може би някакъв нов метод за промъкване на крадци, но пък от стаята не липсваше нищо. Тук си стояха ковчежетата, стъклениците, шишенцата, тук си бяха и наденичките, които би трябвало да съдържат пространствени образци. Върху мастилницата още си седеше отрицанието. Колко неприятно! Психотомът бе забравил да му го постави отново. Но той навярно ще се върне. И тъй — Шулце го остави да седи там, където си беше, още повече че не изпитваше ни най-малко неудобство от отсъствието му.
Едва се реши да докосне психичните препарати и само колебливо повдигна за момент капака на кутията с настроенията. Изведнъж подскочи. Искаше да излезе навън, да си почине на чист въздух. Докато слизаше по стълбата, се спъна в домашния котарак и насмалко не падна. Искрено се зарадва, че не е наранил доброто животинче.
Щом излезе през вратата и поиска да надене ръкавиците си, забеляза на ръката си едно тъмно мехурче от кутията с настроенията, което незабелязано се бе лепнало там. Различи върху него отметка с номер едно и си спомни, че първото име в списъка бе задоволството. Е, той също бе напълно доволен и пъхна топчето в кибритената си кутийка.
Времето бе меко. Полустопеният сняг се разстилаше кишав и мръсен върху грапавата настилка, така че кракът се подхлъзваше при всяка стъпка. Мъглата задържаше последните отблясъци на здрача и тъй като фенерите още не бяха запалени, човек не можеше добре да види къде стъпва. Шулце помоли един мелничарски слуга за извинение, задето се е блъснал в него, и се зарадва на брашнените следи върху тъмното си пардесю, които се разляха в приятно лепило. Срещна го градският съветник Билих, когото той често бе ядосвал с упреците си към градската управа. Шулце го заговори, придружи го.
— Кучешко време — оплака се градският съветник. — Да се изрине отново този сняг, ще струва на града…
— Разбира се — прекъсна го Шулце, — ще трябва да се плати на хора да разчистят, но е също толкова добре, ако снегът си остане. Неравностите на паважа определено засилват очарованието на местността, а запълването им със сняг е много поучителна картина за уравновесяващата дейност на природата. Всеки патриот може само да одобри, ако естественото състояние на града ни се запази.
— Не ми се ще да вярвам, господин докторе, че подигравките ви…
— Господин градски съветник, уверявам ви, че се чувствувам напълно добре в нашите условия. Желая всеки гражданин да осъзнае необходимостта, че затруднения от този род трябва да се поощряват като възпитателно средство за човечеството. Тази тъмнина по улиците изостря сетивата на пешеходците и кочияшите, тя е от полза не само за градската каса, но при определени обстоятелства и за лекарите и хирурзите. Колко суетност, колко страст към труфилата ще бъдат потиснати, колко излишни разноски за тоалети ще се избягват благодарение на това, че от четири часа нататък нашите дами не ще могат да бъдат видени повече. Ако бях градски депутат…
— Трябва да станете, господин докторе, искам честната ви дума!
— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Няма законопроект, който непременно да не одобря.
— Също и повишението на общинския данък ли?
— Естествено. Никога не може да има достатъчно данъци, защото няма нищо по-възвишено, нищо по-радостно и по-ощастливяващо от това, да жертвуваш цялото си имущество за благото на общността.
— Браво! Браво! Отивам в „Червеното лале“ на постоянната си маса, още днес ще ви осигуря десет гласа. Довиждане!
Градският съветник се сбогува въодушевено. Шулце също сметна, че мисълта за неговото си академично местенце не е лоша, и пое в набелязаната посока. Не вървя много и срещна една дама, чиято словоохотливост той друг път избягваше, като обикновено отдалече я заобикаляше. Днес тя му се видя, доколкото това позволяваше тъмнината, в розова светлина. Без съмнение Линолинде фон Цвинкервиц бе сложила руж. От десет години — точно толкова време Шулце бе частен доцент — тя твърдеше, че той я ухажва, и точно толкова време го принуждаваше при всяка среща да водят дълъг разговор. Шулце обичаше да се оплаква, че по този начин е загубил вече цели два семестъра — сметнато по три месеца на семестър, по двадесет дни на месец и по час и половина на ден, — тъй като точно толкова траеха лекциите му по история на гръцката философия преди Сократ. Ала сега Линолинде бе изцяло пленена от любезността на Шулце и трогната му призна, че е написала новела, само неколкостотин страници. Дали той не би пожелал да я прочете.