Докато се взираше в нападателя си със замъглени от болка очи, капитанът с изумление видя как очертанията на лицето пред него бавно се размиват и започват да приемат нова форма.
— Разкажи ми за Мрачния — попита мъжът — за съществото! — докато се надвесваше над жертвата си, но Дюдермонт дори не чу гласа му — собствения си глас! — толкова смаян бе при вида на лицето си, злобно ухилено насреща му.
— Досега трябваше да се е върнал — подхвърли Кати-Бри и се облегна на бара.
Очевидно губеше търпение, и то не защото Дюдермонт закъсняваше (на капитана често му се случваше някое задължение да го позадържи в града), а защото морякът от другата й страна — нисък, набит мъж с гъста гарвановочерна брада и също толкова тъмна, къдрава коса — непрекъснато се буташе в нея, а после й се извиняваше, с одобрителна усмивка и многозначително смигване.
Дризт също се облегна на ниския бар и се огледа наоколо. Тази вечер в Герба на русалката не бе претъпкано като друг път, тъй като напоследък времето беше хубаво и в пристанището нямаше много кораби. Въпреки това посетители не липсваха и врявата си оставаше оглушителна — моряците се опитваха да прогонят неколкомесечната скука с помощта на чашката и другарите си, с шумни спорове и дори истински сбивания.
— Робилард — прошепна Дризт и Кати-Бри се обърна тъкмо навреме, за да види как магьосникът си проправя път към тях.
— Здравейте — поздрави той равнодушно, без дори да ги погледне, после щракна с пръсти и пред него веднага изникнаха чаша и пълна бутилка. Кръчмарят поклати недоволно глава — магьосникът на „Морски дух“ и самонадеяните му шегички никак не му се нравеха.
— Къде е Дюдермонт? — попита Робилард и сам си отговори: — Пилее заплатата ми някъде, не ще и съмнение.
Дризт и Кати-Бри незабелязано си размениха многозначителни усмивки. Магьосникът бе един от най-резервираните и дръпнати хора, които познаваха дори генерал Дагна, сопнатото джудже, което командваше войските в Митрил Хол, изглеждаше мил в сравнение с него.
— Не ще и съмнение — отвърна Дризт и Робилард го изгледа сърдито.
— Ами да — съгласи се и Кати-Бри. — Такъв си е той — пада си по хубави жени и скъпо вино и с лека ръка харчи онова, което не е негово.
Магьосникът изръмжа сърдито и си тръгна, без да каже нищо повече.
— Бих искала да знам какво му се е случило — отбеляза Кати-Бри.
Дризт, който все още гледаше отдалечаващия се вълшебник, кимна в знак на съгласие. Робилард наистина беше особняк и причините за това най-вероятно бяха скрити някъде в миналото му. Каква ли злочестина го бе сполетяла, запита се елфът. Може би неволно бе убил някого или пък голямата любов на живота му го бе отхвърлила? Или пък бе стигнал прекалено далече в магиите си и бе надзърнал там, където човешко око не биваше да прониква?
Простичката забележка на Кати-Бри внезапно пробуди интереса на Дризт и той се улови, че се пита кой всъщност е Робилард и на какво се дължат вечното му отегчение и гняв?
— Къде е Дюдермонт? — долетя въпрос от другата му страна и го извади от мислите му.
Обърна се и видя до себе си Уейлан Миканти, двадесетгодишен младеж с пясъчноруса коса, кехлибарени очи и весели трапчинки, които сякаш никога не изчезваха от лицето му, защото и усмивката никога не слизаше от устните му. Уейлан бе най-младият на борда на „Морски дух“ (по-млад дори от Кати-Бри), обаче нямаше равен на себе си с балистата. Безпогрешните му изстрели бързо придобиваха митична слава и нямаше никакво съмнение, че ако не го сполети някоя беда, младежът много скоро ще се превърне в легенда. Веднъж например, стрелата на Уейлан бе прелетяла четиристотин ярда, нахлула бе през прозореца на една каюта и бе пронизала капитана, който живееше там, тъкмо докато си окачвал сабята на кръста. От страховития удар тялото на пирата изхвърчало през затворената врата на каютата и се сгромолясало бездиханно на палубата. Екипажът му побързал да се предаде и битката свършила още преди да е започнала.
— Очакваме го всеки момент — отвърна скиталецът, а настроението му се подобри само при вида на лъчезарния младеж.
Каква разлика между него и вечно смръщения Робилард, който навярно бе най-възрастният от моряците на Дюдермонт (с изключение на самия Дризт, разбира се)!
Уейлан кимна:
— Вече би трябвало да е тук — промърмори той тихичко, но от острия слух на скиталеца не убягна нито думичка.