Използвайки яката, набита Стъмпет за опора, тя се прицели и стреля. Чудовището, което се намираше най-близо до входа на пещерата, рухна мъртво, а младата жена продължи да изпраща магическите си стрели, които никога не свършваха, срещу чудовищата на брега. Много скоро и последното от тях падна мъртво и тя насочи вниманието си към онези, които се появяваха иззад леденото възвишение. В ожесточението си Кати-Бри едва не простреля и Гуенивар — вярното животно профуча толкова бързо, че за миг тя не можа да го разпознае, после обаче се изпълни с надежда, виждайки го да се втурва в пещерата.
Много скоро почти всички мани бяха мъртви, с изключение на няколко, които пляскаха във водата, мъчейки се да се доберат до Стъмпет и Кати-Бри. Таулмарил се погрижи за повечето от тях, ала един все пак успя да се изкатери върху ледения блок и се хвърли срещу младата жена.
Тя трескаво се огледа наоколо, видя Казид’еа, забит до дръжка в леда и разбра, че няма да съумее да стигне до него навреме. Вместо това вдигна лъка си и с все сила го стовари върху лицето на гнусното създание.
Демонът се олюля и едва успя да се задържи на крака. Още преди да си бе възвърнал равновесието, младата жена го удари с чело право в носа, после заби върха на Таулмарил в брадичката му, с лекота пробивайки разлагащата се кожа. Отвратителното същество избухна във взрив от задушлив газ, ала вече беше твърде късно — устремът, с който се бе нахвърлил върху Кати-Бри, както и давещият облак, който я обгърна след поражението му, запратиха младата жена назад, покрай Стъмпет и обратно в мразовитото море.
Борейки се да си поеме дъх, тя изплува над водата, но краката й бяха напълно вкочанени, а и ръцете си почти не чувстваше. Някак си успя да се залови за ръба на ледения блок, пъхайки пръсти в тесния процеп, който напипа там, ала добре разбираше, че няма да може да издържи още дълго — силите й бързо я напускаха. Опита се да помоли Стъмпет за помощ, но дори устата вече не я слушаше.
Да, беше се спасила от демоните… само за да стане жертва на безмилостната Долина на мразовития вятър, мястото, което наричаше свой дом. Горчива усмивка изкриви устните й, докато студът бавно пълзеше във вените й, а светът ставаше все по-далечен и по-далечен.
Риджис се удари в куполовидния таван, когато единият от двамата тролове, нахлули в малката стаичка, го вдигна във въздуха, та по-добре да види ужасеното му лице.
— Отиваш право в търбуха ми! — доволно заяви отвратителното създание и отвори огромната си паст.
„Та то може да говори“, помисли си полуръстът и в мозъка му се роди отчаян план.
— Почакай! — рече той и бръкна под туниката си. — Виж какво имам!
И като извади скъпоценния си вълшебен медальон, размаха го пред очите на изненадания и внезапно заинтригуван трол.
— И това е само началото — заекна полуръстът, мъчейки се да запази самообладание, което не бе никак лесно, при положение, че ужасяващата участ, която го очакваше, ако не успее, бе повече от ясна. — Имам купища от тези. Виж само как прекрасно танцува, как мами погледа ти и…
— Ей, ти! — изръмжа вторият звяр и сръга другаря си. — Ще го ядеш ли или не?
Ала първият трол вече бе попаднал в плен на магията и започваше да разбира, че никак не му се ще да дели плячката с когото и да било.
Ето как на Риджис не му бе никак трудно да го убеди да стори онова, което и двамата искаха в този момент.
— Убий го! — предложи той и кимна към второто чудовище.
После изведнъж тупна на земята и едва не бе стъпкан, когато двата звяра се вкопчиха в ожесточен двубой. Време за губене нямаше, но какво трябваше да стори? Докато трескаво пълзеше по-надалече от биещите се тролове, забеляза пръстена, който се търкаляше на пода и побърза да го мушне в джоба си. После погледът му се спря върху отвореното ковчеже и той изведнъж си спомни къде го бе виждал преди.
Точно същото сандъче бе видял в ръцете на онзи глабрезу, който се бе появил, докато се биеха с матрона Баенре в тунелите под Митрил Хол… същото ковчеже, от което демонът бе извадил черния сапфир, обезсилил всички магии в онази стая!
Риджис грабна скъпоценния предмет, изтича покрай троловете и се втурна право към кристалния отломък. Мощната вълна от мисловни образи, която го връхлетя, едва не го повали на земята. Усетил надвисналата опасност, могъщият Креншинибон проникна в съзнанието му и се опита да го подчини на волята си. Риджис искаше, отчаяно искаше да продължи напред, ала краката не го слушаха.