— И ти ли го чакаш? — попита Дризт.
— Трябва да говоря с него — призна Уейлан. — Да го помоля да ми плати малко по-рано, ако е възможно.
И, целият изчервен, младежът прошепна в ухото на елфа така, че Кати-Бри да не го чуе:
— Става въпрос за една приятелка.
Дризт не можа да сдържи развеселената си усмивка:
— Капитанът вече закъснява, надали ще се бави още дълго.
— Намираше се само на десетина къщи оттук, когато го видях за последно — недоумяваше Уейлан.
Беше близо до Мъгливия пристан и се насочваше насам. Даже си мислех, че ще ме изпревари.
Леко притеснение жегна Дризт за първи път от началото на разговора:
— А кога беше това?
Уейлан сви рамене:
— Тук съм от последната свада.
Скиталецът се обърна и се приведе през бара. Двамата с Кати-Бри се спогледаха разтревожено — от последните две сбивания бе минало доста време, а между „Герба на русалката“ и мястото, което Уейлан беше споменал, нямаше нищо особено интересно, със сигурност нищо, което да забави Дюдермонт толкова много.
Дризт въздъхна и отпи голяма глътка от чашата с вода, която стоеше пред него. Погледът му попадна върху Робилард, който седеше сам, въпреки че съвсем наблизо се бяха разположи неколцина от другарите му от „Морски дух“. Всъщност, не беше прекалено обезпокоен. Капитанът най-вероятно бе забравил да свърши нещо или пък бе размислил и в крайна сметка бе решил тази вечер да не идва в „Герба на русалката“. Въпреки това Пристанищната улица си оставаше опасно място и шестото чувство на Дризт, онзи невероятно развит войнски инстинкт, който неведнъж му бе помагал, сега му нашепваше да бъде нащрек.
Почти в несвяст, Дюдермонт нямаше никаква представа колко дълго е продължил побоят. Единственото, което знаеше, бе, че е проснат на студената земя, а съществото (каквото и да бе то) бе приело изцяло неговия външен вид — от чертите на лицето чак до оръжията — и седеше на гърба му. Физическата болка беше понамаляла, ала сега чудовището беше проникнало в съзнанието му, ровеше в мислите му и научаваше неща, които със сигурност можеше да използва срещу приятелите му.
— Ще ми се усладиш — телепатичното съобщение нахлу в мислите на Дюдермонт. — При всички случаи ще си по-вкусен от стария Скарамунди.
Въпреки усещането за нереалност, което го беше обзело, въпреки че не чувстваше почти нищо, капитанът усети как вътрешностите му се вледеняват. Най-сетне знаеше, с онази мъничка част от съзнанието си, която все още бе ясна, какво го бе нападнало. Макар да не бяха често срещани в Царствата, допелгангерите бяха успели да посеят достатъчно разруха, за да затвърдят лошата слава, която се носеше за расата им.
Дюдермонт усети, че го вдигат от земята. Хватката на чудовището беше толкова силна, че капитанът се почувства безтегловен, сякаш се рееше над земята, а не се изправяше на краката си. Допелгангерът го обърна към себе си и когато се озова лице в лице със своя двойник, Дюдермонт реши, че е настъпил последният му час.
— Още не — отвърна чудовището на неизречените му страхове. — Имам нужда от мислите ти, капитан Дюдермонт. Трябва да науча за теб и за кораба ти достатъчно, за да отплаваме от Града на бездънните води, далече на запад и на юг, към един остров, за който мнозина говорят, но малцина са виждали.
Хипнотизиран от усмивката на звяра, Дюдермонт не можеше да откъсне поглед от лицето му, ала в този миг той с всичка сила го удари с чело и го повали в безсъзнание. След известно време (колко точно не знаеше) капитанът отново усети хладния допир на земята върху бузата си. Ръцете му бяха завързани зад гърба, глезените му също бяха здраво пристегнати, а в устата му беше натъпкан парцал. Някак си успя да извърне глава и видя чудовището да се привежда над тежка, метална решетка.
Слисан от нечовешката му сила, капитанът с изумление гледаше как допелгангерът я вдига от земята, сякаш бе лека като перце, а не тежеше повече от двеста килограма. Щом я отмести, чудовището небрежно я подпря на близката стена, после отново сграбчи пленника си и грубо го хвърли в зейналия отвор на канала.
Смрадта, която тегнеше вътре, бе неописуема, прекалено отвратителна дори за клоака. Когато най-сетне успя да се размърда и да вдигне лице от зловонната тиня, Дюдермонт веднага разбра каква е причината.
Скарамунди — не можеше да бъде друг, освен Скарамунди! — лежеше до него, облян в кръв, а половината му тяло липсваше, очевидно изядена от чудовището. Дюдермонт подскочи стреснато, когато чу решетката да хлопва над главата му, после остана да лежи неподвижно, ужасен и безпомощен, в очакване на мига (а той неминуемо щеше да настъпи), когато щеше да го сполети жестоката участ на Скарамунди.