Вождът и Ревик изумено се взряха в изгубения си вожд, а объркването им бързо отстъпи място на възторжено въодушевление. Това бе незабравим миг дори за гордия Берктгар.
Тази нощ Дризт се оттегли в покоите си в джуджешките мини със смесени чувства. Беше неимоверно щастлив, задето Уолфгар бе сред тях и задето се бе справил с толкова могъщ враг като Ерту, без никой от приятелите му (включително и Гуенивар) да пострада сериозно.
Ала в същото време не можеше да спре да мисли за баща си. Толкова месеци бе живял с убеждението, че пак ще го види и макар нито за миг да не изпита разочарование, задето пленникът на демона се бе оказал не Закнафейн, а Уолфгар, сега му бе трудно да се прости с така лелеяните си мечти отново да се срещне с баща си.
Легна си с неспокойно сърце и засънува.
Присъни му се, че се буди в стаята си от нечие присъствие. Посегна към ятаганите си, ала рязко спря, когато разпозна духа на Закнафейн.
— Синко — меко заговори призракът, а на устните му изгря топла усмивка, — с мен всичко е наред, много по-добре съм, отколкото можеш да си представиш.
Скиталецът бе прекалено разтреперан, за да каже каквото и да било, ала по лицето му се четяха всички онези въпроси, които напираха в гърдите му.
— Повика ме един стар жрец — обясни Закнафейн. — Каза, че имаш нужда да го чуеш лично от мен. На добър час, синко. Бъди благодарен за приятелите, с които си благословен, и знай, че ще дойде ден, в който отново ще бъдем заедно.
И с тези думи призракът изчезна, така внезапно, както се бе появил.
На другата сутрин Дризт се събуди, изпълнен с покой, какъвто отдавна не го бе обземал. Разумът му нашепваше, че това е било просто сън, макар и необичайно ярък… поне докато не осъзна, че баща му бе говорил на езика на Мрачните и че старият жрец не можеше да е друг, освен Кадърли.
Скиталецът вече бе решил, че щом зимата отмине, ще изпълни обещанието си и ще отнесе кристалния отломък (прибран на сигурно място в черното ковчеже) във „Възвисяване на вярата“.
Дните минаваха, а споменът за срещата му с духа на Закнафейн не избледняваше, както не си отиваше и вътрешният му покой и Дризт окончателно се убеди, че тя не е била просто сън.
— Предложиха ми племето — рече Уолфгар на Дризт.
Беше студена, зимна утрин и двамата бяха приседнали под открито небе, недалече от джуджешките мини. От битката им с Ерту бяха минали повече от два месеца.
Елфът се замисли над тази новина (която съвсем не го изненада), после поклати глава. Наистина, приятелят му доста бе укрепнал, откакто се бе завърнал сред тях, ала все още не бе готов да поеме бремето на подобна отговорност.
— Отказах — призна варваринът.
— Засега — успокои го Дризт.
Младият мъж вдигна ясносините си очи към небето, очи, в които след толкова много години отново гореше живот.
— Завинаги — поправи го той. — Мястото ми не е тук.
Елфът не бе съвсем сигурен дали е съгласен с него. Доколко ли отказът на Уолфгар, зачуди се той, се дължеше на трудното приспособяване, което все още му предстоеше? Та той още не бе свикнал с много от най-обикновените неща в живота си чувстваше се неудобно в чуждо присъствие и най-вече в това на Кати-Бри, макар че и Дризт, и Бруенор бяха убедени, че искрата между двамата отново е припламнала.
— Разбира се — продължи варваринът — Берктгар винаги може да разчита на съветите ми. Освен това не смятам да търпя никаква враждебност между неговите хора, моите мъже и жителите на Десетте града. Имаме си достатъчно истински врагове и без сами да си създаваме нови.
В това отношение скиталецът бе напълно съгласен с него.
— Обичаш ли я? — неочакваният въпрос на Уолфгар го хвана неподготвен.
— Разбира се, че я обичам — искрено отвърна той. — Така, както обичам и теб, и Бруенор, и Риджис.
— Няма да ви преча… — понечи да каже младият мъж, ала бе прекъснат от веселия смях на елфа.
— Изборът не е нито мой, нито твой — напомни му той, — а на Кати-Бри. Спомни си какво имаше някога и какво в безразсъдството си едва не изгуби.
Уолфгар дълго се взира в скъпия си другар, твърдо решен да се вслуша в мъдрите му думи. Животът си бе на Кати-Бри и само тя можеше да реши какво да прави с него, но каквото (или когото) и да избереше тя, той винаги щеше да бъде сред приятели.