Превъплъщението му беше толкова съвършено, че Дризт нито за миг не заподозря нещо нередно. Въпреки това думите на „Дюдермонт“ му се сториха странни. Каеруич беше нещо като легенда, призрачен остров, обитаван от сляпа вещица. Мнозина се съмняваха в съществуването му, въпреки че имаше хора, които твърдяха, че са били там. Елфът не помнеше приятелят му някога да е споменавал това място и затова думите му го хванаха неподготвен.
Изпитателният му поглед отново се спря върху капитана и този път от вниманието му не убегнаха скованите жестове и неудобството, което се излъчваше от цялото му същество — доста необичайно, тъй като „Гербът на русалката“ бе любимата му пивница на Пристанищната улица. Очевидно нещо се бе случило. Каквото и да бе забавило Дюдермонт (а Дризт предполагаше, че е било среща с някой от влиятелните хора в града, навярно дори със загадъчния Келбен), то явно доста го бе обезпокоило. Едно такова посещение би обяснило и неочакваните му думи — през последните шест години „Морски дух“ неведнъж бе изпълнявал тайни и доста необичайни мисии и затова Дризт не зададе никакви въпроси.
Ала нито той, нито допелгангерът бяха взели предвид Гуенивар, която бавно се промъкваше към чудовището, прилепила корем о земята и присвила уши назад.
— Гуенивар! — скара й се скиталецът.
Мнимият Дюдермонт рязко се обърна, тъкмо когато пантерата се хвърли отгоре му и го притисна до бара. Ако в този критичен момент допелгангерът беше съумял да запази самообладание и се бе престорил на невинна жертва, най-вероятно щеше да се измъкне от опасното положение. Само че още щом я зърна, чудовището разбра, че Гуенивар не е от Материалната равнина, а щом то я бе разпознало, тя също щеше да разбере, че неговото място не е тук.
Воден единствено от инстинкта си, допелгангерът блъсна пантерата и ударът бе толкова силен, че тристакилограмовото й тяло прелетя през половината стая, преди да се сгромоляса на земята.
Никое човешко същество не притежаваше подобна мощ и когато самозванецът отново се обърна към бара, видя, че Дризт вече е извадил ятаганите си.
— Кой си ти? — попита скиталецът.
Вместо отговор, звярът просъска и сграбчи едно от извитите остриета. Елфът замахна с тъпата страна на другото си оръжие, тъй като се боеше, че това може и да е истинският Дюдермонт, макар и попаднал под въздействието на някаква магия.
Ятаганът одраска чудовището по бузата, но то го улови със свободната си ръка и се хвърли напред, поваляйки Дризт на земята.
Междувременно посетителите на пивницата се бяха изправили на крака и с интерес наблюдаваха онова, което според тях бе просто поредната пиянска свада. Ала екипажът на „Морски дух“ и най-вече Кати-Бри, прекрасно осъзнаваха колко необичайна е сцената, разиграваща се пред очите им.
Допелгангерът се втурна към вратата, събаряйки единствения човек (един от моряците на Дюдермонт), посмял да се изпречи на пътя му.
Младата жена побърза да вдигне Таулмарил и опъна тетивата. Магическата стрела полетя във въздуха, оставяйки след себе си искряща, сребриста диря, и се заби в стената, на милиметри от главата на чудовището. То рязко се обърна към нея, изсъска злобно, но преди да успее да направи и крачка, се оказа погребано под тристакилограмовото тяло на черната пантера. Този път Гуенивар обаче знаеше с кого си има работа и когато двамата спряха да се боричкат, тя бе успяла да седне на гърба му, сключила железни челюсти около врата му. Дризт побърза да отиде при тях, следван плътно от Кати-Бри, Уейлан и останалите от екипажа, както и от немалко зяпачи (в това число и собственика на пивницата, който искаше да разгледа по-отблизо щетите, причинени от сребърната стрела).
— Какво си ти? — настоя Дризт и като го сграбчи за косата, повдигна главата му така, че да го вижда по-добре. После прокара показалец по бузата му, очаквайки да открие грим, ала ръката му си остана чиста. Тъкмо се канеше да дръпне пръста си, когато допелгангерът го ухапа.
Гуенивар изръмжа и го натисна толкова здраво, че главата му се удари в пода.
— Иди да провериш на улицата! — извика Дризт на Уейлан. — Огледай мястото, където си видял капитана за последно!
— Ама… — учуди се младежът и посочи мнимия Дюдермонт.
— Това не е той — увери го елфът. — Това тук дори не е човешко същество.
Уейлан кимна на неколцина от другарите си и се втурна към вратата, следван не само от тях, но и от още мнозина моряци, които, макар и да не служеха на „Морски дух“, смятаха изчезналия капитан за свой приятел.