— И извикайте стражата — провикна се Дризт след тях, после се обърна към Кати-Бри: — Дръж го на мушка.
Младата жена кимна и постави нова стрела в тетивата на Таулмарил, докато скиталецът, с помощта на Гуенивар, успя напълно да подчини чудовището и да го изправи до стената. Кръчмарят донесе здраво въже и двамата завързаха ръцете на допелгангера зад гърба му.
— Отново те питам — заплашително започна Дризт, ала злото същество се изплю в лицето му и избухна в демоничен смях.
Елфът не го удари, нито помръдна, само се взря изпитателно в лицето на самозванеца, а сърцето му изведнъж натежа — начинът, по който чудовището го гледаше (само него!), по който му се надсмиваше, неволно го накара да потръпне. Не се тревожеше за собствената си сигурност, ни най-малко, ала ужасно се боеше, че миналото му отново се надига срещу него, че враговете му от Мензоберанзан са го открили чак тук и капитан Дюдермонт е станал тяхна жертва.
Ако страховете му се оправдаеха, Дризт До’Урден никога не би могъл да живее с тази вина.
— Ще те пощадя в замяна на живота на капитан Дюдермонт — обърна се той към пленника си.
— Не ти решаваш какво ще правим с… каквото и да е това — обади се някакъв моряк, когото Дризт не познаваше, ала млъкна в мига, в който скиталецът го измери с пламнал от ярост поглед — нямаше никакво желание да си навлича гнева на един мрачен елф, особено на такъв със славата на Дризт.
— Живота ти в замяна на неговия — повтори скиталецът, но и този път единственият отговор, който получи, бе ехидният смях на чудовището.
Веднъж, втори, трети път — плесниците на елфа се посипаха по лицето на допелгангера. От последния удар носът на чудовището се сплеска грозно, ала се възстанови само след миг, сякаш въобще не бе докосван.
Тази гледка, както и несекващият подигравателен смях, още повече разпалиха яростта в гърдите на Дризт и той с всичка сила стовари юмрука си в лицето му.
Кати-Бри обви ръце около тялото му и го дръпна назад, макар вече да нямаше нужда — видът на лицето й начаса му припомни кой е той в действителност и го накара да се засрами от невъздържаната си постъпка.
— Къде е Дюдермонт? — попита и когато чудовището продължи да го дразни, Гуенивар качи предните си лапи на раменете му и изръмжа на милиметри от лицето му.
Допелгангерът най-сетне спря да се смее — пантерата несъмнено бе наясно със същността му, а това означаваше, че нищо не й пречи да го унищожи.
— Магьосник! — подхвърли някой от моряците. — Трябва ни магьосник!
— Робилард! — възкликна друг, единственият моряк от екипажа на „Морски дух“, освен Дризт и Кати-Бри. — Той ще съумее да изкопчи каквото ни трябва от него.
— Върви — съгласи се Кати-Бри и мъжът изхвърча да търси Робилард.
— Жрец — обади се друг. — Един жрец по-добре ще знае как да се справи с… — тук морякът замълча, чудейки се какво ли същество стои всъщност пред него.
През цялото време, докато траеше този разговор, допелгангерът не помръдна, без да сваля поглед от Гуенивар, но и без да прави каквито и да било заплашителни движения.
Мъжът, който бе отишъл да доведе Робилард, едва бе изтичал навън, когато насреща му се зададе един от другарите му с новината, че са открили Дюдермонт.
Без да се бави, Дризт избута чудовището навън, докато Гуенивар го пазеше от другата страна, а Кати-Бри вървеше зад него, вдигнала Таулмарил така, че да го простреля и при най-лекото подозрително движение. Когато стигнаха до тясната уличка, решетката на клоаката вече беше махната и един от моряците тъкмо се спускаше в зловонната дупка, за да извади капитана.
Когато се озова на повърхността, Дюдермонт се взря в своя двойник с неприкрито отвращение.
— Вече може да приемеш истинския си облик — рече той и се изправи на крака, отърсвайки мръсотията, полепнала по дрехите му и възвръщайки обичайния си благороден вид само за миг. — Те вече знаят какво си ти.
Допелгангерът и този път не отвърна нищо. Дризт все така държеше Сиянието, опряно в гърлото му, Гуенивар също беше нащрек от другата му страна и Кати-Бри побърза да отиде при ранения капитан.
— Може ли да се облегна на лъка ти? — помоли Дюдермонт и младата жена му го подаде, без да се замисли.
— Сигурно е някой магьосник — рече той на Дризт, докато се облягаше на Таулмарил, макар да подозираше нещо съвсем друго. — Ако се опита да каже нещо, без да си го питал — прережи му гърлото.