За втори път от началото на срещата, Дънкин не знаеше какво да каже.
— И кой всъщност си ти? — попита капитанът.
Дребният мъж се поизпъчи, сякаш мисълта за положението, което заемаше, му вдъхна увереност:
— Дънкин Високомачти — гордо обяви той. — Пратеник на лорд Тарнхийл Ембуирхан, тиран на свободното пристанище Минтарн.
Дюдермонт се замисли над очевидно фалшивото име. Почти бе сигурен, че преди много години Дънкин е дошъл в Минтарн като беглец (било то от някой разбойник, било то от закона) и някак си е успял да стане част от охраната на острова. За всекиго бе видно, че дребният мъж не е кой знае какъв пратеник — не го биваше в приказките, пък не беше и особено храбър. Въпреки това Дюдермонт знаеше, че не бива да подценява Тарнхийл — умел боец, благодарение на когото вече дълги години на Минтарн цареше мир. Дънкин не блестеше с някакви особени умения, ала тиранът несъмнено бе имал някаква причина да избере точно него… най-вероятно желанието да покаже на Дюдермонт, че на остров като Минтарн „Морски дух“ не е нищо особено.
Интересна игра беше дипломацията.
— Не сме тук заради никой пиратски кораб — увери капитанът Дънкин. — Нито пък търсим бегълците, които навярно се крият тук. Дойдохме, за да се запасим с провизии и да получим информация.
— За някой пират — вметна дребният пратеник.
— За един остров — отвърна Дюдермонт.
— Остров, на който живеят пирати? — думите на Дънкин прозвучаха по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.
Дюдермонт извади лулата от устата си и се взря в него, а погледът му бе по-красноречив и от най-многословния отговор.
— Говори се, че няма друго място в Царствата, където да са събрани повече опитни морски вълци, отколкото в Минтарн — проговори той най-сетне. — Търся един остров, който е толкова мит, колкото и истина остров, за който мнозина са слушали, ала малцина са виждали с очите си.
Дънкин не отвърна нищо и сякаш нямаше никаква представа за какво говори Дюдермонт.
— Да сключим сделка — продължи капитанът.
— Какво можеш да ми предложиш? — попита събеседникът му.
— Аз и спътниците ми ще останем на борда на „Морски дух“, без да привличаме ненужно внимание и без да навлизаме твърде много в пристанищните ви води. Така мирът в Минтарн няма да бъде застрашен. Нямаме никакво намерение да преследваме, когото и да било на вашия остров, дори и доказани престъпници, ала мнозина могат да ни потърсят, тласкани от наивната мисъл, че докато е закотвен, „Морски дух“ ще бъде уязвим.
Противно на волята си, Дънкин кимна. Наистина, в „Широкия плащ“ бе подочул, че няколко от корабите, хвърлили котва край Минтарн, не са особено доволни от пристигането на „Морски дух“ и замислят нападение срещу него.
— Ще останем извън същинското пристанище — продължи Дюдермонт, — а ти, Дънкин Високомачти, ще ми намериш информацията, от която се нуждая.
И преди дребният мъж да успее да реагира, капитанът му подхвърли кесия, натъпкана със златни монети, и поясни:
— Каеруич. Искам карта на Каеруич.
— Каеруич? — скептично повтори Дънкин.
— Намира се на югозапад, доколкото съм чувал — отвърна Дюдермонт.
Събеседникът му го изгледа кисело и се накани да му върне кесията, ала капитанът вдигна ръка.
— Властелините на Града на бездънните води никак няма да се зарадват, когато научат, че Минтарн е отказал гостоприемство на един от техните съдове. Ако един кораб на закона не е добре дошъл тук, значи сте свободно пристанище единствено за престъпници. Не вярвам, че господарят ти би искал да остави подобно впечатление у когото и да било.
Заплахата, която се съдържаше в думите на Дюдермонт (добре премерена така, че да не бъде нито твърде очевидна, нито пък да остане незабелязана) определено имаше успех, защото Дънкин се отказа от намерението си и задържа кесията.
— Ще предам предложението ти на лорд Тарнхийл — увери го дребният мъж. — Ако се съгласи…
И той махна с ръка, оставяйки изречението незавършено.
Капитанът пъхна лулата в устата си и кимна на Кати-Бри, която се показа иззад дървото, със свален лък и стрели, прибрани в колчана. Докато минаваше покрай Дънкин, тя го измери с нетрепващ поглед, на който дребният мъж храбро издържа.