— Защо не акостирахме до брега, така ли? — подхвърли елфът на Кати-Бри.
— Преди малко нямаше нищо! — настоя младата жена.
Вече пет години тя отговаряше за наблюдателницата на „Морски дух“ и мнозина твърдяха, че по цял Саблен бряг няма по-остри очи от нейните. Как тогава, недоумяваше тя, бе могла да пропусне толкова очевидна скала и то когато се бе оглеждала именно за нещо подобно?
Малко по-късно Харкъл, който стоеше на кърмата, нададе изненадан вик и когато другарите му се обърнаха, с изумление видяха от водата досами него да стърчи нещо.
Изведнъж всички, особено Дризт, усетиха, че започват да споделят подозренията на Кати-Бри. Та те практически бяха минали през мачтата, как така не я бяха усетили!
Дънкин яростно подръпна ухото си.
— Мъглата ни погажда номера — спокойно рече Дюдермонт. — Заобиколете мачтата!
Заповедта завари останалите неподготвени. Дънкин мрачно заклати глава, ала Уейлан го потупа по рамото:
— Нали чу капитана? Хващай греблата.
Кати-Бри се надвеси през борда на лодката, любопитна да научи повече за този загадъчен кораб, ала мъглата се отразяваше във водата, обвивайки всичко под себе си в плътен сив воал, чиито тайни младата жена не можеше да прозре. Най-сетне Дюдермонт разбра, че тук няма да успее да научи нищо и нареди на Уейлан и Дънкин да гребат към брега.
В началото минтарнецът кимна зарадвано, доволен, че най-накрая ще се махнат от тази ужасна вода, но миг по-късно се сети къде отиват и отново започна да подръпва ухото си.
Вълни почти нямаше, ала подводното течение бе доста силно и лодката напредваше бавно. Островът изплува пред очите им, ала после дълго остана така, сякаш на няколко загребвания разстояние, а всъщност недостижим.
— По-силно! — викаше капитанът на гребците, макар да разбираше, че и те като него изгарят от желание да приключат с това и дават всичко от себе си.
Най-сетне Дюдермонт обърна отчаян поглед към Робилард. Магьосникът го разбра и с примирена въздишка бръкна в джоба си, търсейки съставки за някое заклинание, което да им помогне.
Все още на носа, Кати-Бри се взираше в мъглата, опитвайки се да открие признаци на живот по осеяния с бял пясък бряг. Ала островът беше прекалено далече, а мъглата — твърде гъста. Вместо това, младата жена насочи вниманието си надолу, към тъмните води, които се плискаха край лодката.
И в които горяха свещи!
Лицето на Кати-Бри се изкриви от изненада. Тя вдигна глава, потърка очи и отново сведе поглед надолу.
Не, не можеше да има грешка. Там наистина имаше свещи. Свещи… под водата!
Заинтригувана, тя се приведе още по-ниско и най-после различи какво държи малките пламъчета.
Младата жена рязко се дръпна назад, мъчейки се да си поеме дъх:
— Мъртвите! — едва успя да прошепне тя, ала резките й движения бездруго бяха привлекли вниманието на останалите.
Миг по-късно една полуразложена ръка се протегна от водата и сграбчи ръба на лодката.
Дънкин, който гледаше само Кати-Бри, изпищя, когато я видя да скача на крака и да изважда меча си. Дризт също се изправи и се хвърли към нея.
Призрачната ръка бе последвана от главата на неживото същество — ужасяващо, мъртвешко лице, което бавно се надигна от вълните.
Казид’еа проряза въздуха, ала срещна само ръба на лодката и потъна дълбоко в дървото.
— Какви ги вършиш? — изкрещя Дънкин, същото се питаше и Дризт, който вече бе успял да се добере до Кати-Бри и не виждаше никакви призраци, само меча на младата жена, забит в лодката.
— Гребете! — извика Кати-Бри вместо отговор. — Гребете!
Скиталецът изпитателно се вгледа в нея, после се обърна към другите.
— Свещи? — попита той, забелязал малките светлинки, които блещукаха във водата.
Тази простичка дума като че ли ужасяваше повечето от другарите му. Дюдермонт, Дънкин, Уейлан и Робилард, всички до един моряци, неведнъж бяха слушали разкази за морски призраци — скрити под вълните, те дебнеха живите същества, а в полуразложените им ръце горяха вещерски пламъци.
— Колко красиво! — възкликна Харкъл, отнесен както винаги, и се надвеси през борда.
— Махнете ни оттук! — извика Дюдермонт, ала Уейлан и Дънкин нямаха нужда от подканяне — те вече гребяха към брега с всички сили.