По всичко личеше, че е дошъл моментът отново да прибегне до нея.
Глава 11
Надвиснала буря
Ревик не можа да сдържи широката си усмивка, когато със собствените си очи се убеди, че слуховете са верни и че Бруенор Бойния чук наистина се е завърнал в Долината на мразовития вятър. През първите четиридесет години от живота си варваринът бе живял рамо до рамо с джуджето. Разбира се, тогава народите им враждуваха помежду си и двамата почти не се познаваха. Ала после дойде денят, в който Уолфгар обедини племената на тундрата и заедно с жителите на Десетте града и джуджетата от рода Боен чук, се вдигна на война срещу злия Акар Кесел.
Тогава, преди по-малко от десет години, Ревик искрено оцени силата и издръжливостта както на Бруенор, така и на останалите джуджета. През няколкото седмици преди Бруенор и Уолфгар да си тръгнат от Долината в търсене на Митрил Хол, Ревик бе прекарал дълги дни с рижобрадото джудже и помежду им се зароди истинско приятелство. Бруенор си тръгна, ала събратята му останаха в Долината, поне докато Сребърните зали не бъдеха открити, и именно на Ревик се падна задачата да укрепи новосъздадените връзки между двата народа. И той се бе справил толкова добре, че мнозина от варварите (в това число и самият Берктгар) се присъединиха към брадатите си съседи в похода им за възвръщането на Митрил Хол и дори бяха останали там няколко години.
Ала Берктгар очевидно бе забравил всичко това, натъжено си помисли мъдрият варварин, когато малко след пристигането на Бруенор и Стъмпет, исполинът нахлу в палатката му с разкривено от ярост лице.
— Седни, Берктгар — рече той и посочи мястото до себе си.
Едрият мъж обаче вдигна ръка в знак, че предпочита да остане прав. Опитва се да изглежда по-внушителен, каза си Ревик, да сплаши седналите джуджета с ръста си. Не че на Бруенор му личеше да е особено впечатлен, ни най-малко. Той най-невъзмутимо се облегна на едно навито одеяло от еленова кожа така, че да не му се налага да си извива врата, за да гледа изправения Берктгар в очите.
— Все още ми изглеждаш тъй, сякаш си ял нещо, дето хич не ти е понесло — подхвърли джуджето на смръщения варварин.
— Какво търси един крал толкова далече от владенията си? — грубо попита той.
— Вече не съм крал — невъзмутимо обясни Бруенор. — Отстъпих трона на своя пра-пра-пра-пра-прадя-до.
Ревик му хвърли заинтригуван поглед.
— Гандалуг? — спомни си той невероятния разказ на Берктгар за това как предшественикът на Бруенор — основоположник на рода Боен чук и пръв крал на Сребърните зали — се бил завърнал от мъртвите, след като прекарал векове наред в плен на някаква елфическа матрона от Мензоберанзан.
— Същия — кимна Стъмпет.
— Разбира се, можеш да ме наричаш принц, ако настояваш — подсмихна се джуджето.
Берктгар (към когото бе насочена тази забележка) само изсумтя и извърна поглед на другата страна.
— И така, ето ви отново тук — побърза да се намеси Ревик, преди разговорът да загрубее — имаше чувството, че Бруенор не осъзнава колко голяма неприязън храни Берктгар към него… или пък изобщо не се интересува. — За малко ли дойдохте?
— Тук сме, за да останем — поясни джуджето. — Дори и в тоз’ момент събратята ми са заети с повторното отваряне на мините. Нали знаеш — трябва да поизчистим гадинките, дето са пропълзели вътре, докато ни нямаше да стегнем подпорите и съоръженията. До една седмица започваме да вадим руда, не след дълго ще заиграят и чуковете.
Ревик кимна.
— Значи това е посещение по работа.
— И заради приятелството ни — отвърна джуджето. — Най-добре ще е двете да вървят заедно.
— Напълно си прав — съгласи се възрастният варварин, ала не пропусна да забележи изражението на Берктгар и начина, по който той задъвка долната си устна. — И вярвам, че ще се споразумеем за цената, която ще искате за стоките си.
— Ние имаме метал, вие — кожи и месо — рече Бруенор.
— Нямате нищо, от което да се нуждаем! — яростно се намеси исполинът, при което джуджето го изгледа насмешливо.
Едрият мъж отвърна на погледа му, после се обърна към Ревик:
— Не ни трябва нищо, което идва от тях! — заяви той. — Всичко, което ни е необходимо, можем да получим от тундрата.
— Ха! — изсумтя Бруенор. — Че то всяка прилична ризница може да спре каменните ви остриета!
— Северните елени не носят доспехи — сухо отговори Берктгар. — А ако се стигне до война с Десетте града и техните съюзници, силата ще бъде предостатъчна, за да пробием и най-яката ризница, която някакво си джудже може да направи.