Бруенор изпъна рамене и за миг Стъмпет и Ревик се уплашиха, да не би да се нахвърли върху исполина след тази неприкрита заплаха.
Само че с годините Бруенор беше помъдрял и вместо това се обърна към Ревик:
— Кой говори от името на племето?
— Аз! — твърдо заяви възрастният мъж, втренчен в Берктгар.
— Къде е Щитозъб? — попита исполинът, без дори да трепне под мрачния поглед, с който го измери Ревик.
„Ето че най-сетне си дойдохме на думата“, каза си Бруенор, „ето коя бе причината за появата на лоши чувства между двата народа, източникът на цялото това напрежение. Щитозъб, могъщият боен чук, който лично той бе изковал като подарък за Уолфгар, варварското момче, което бе отгледал като свой син“.
— В Митрил Хол ли го остави? — не отстъпваше Берктгар, макар да изглеждаше така, сякаш се надява чукът наистина да е там. — Сигурно виси на някоя стена като безполезно украшение.
Стъмпет прекрасно разбираше какво става. Докато се подготвяха за завръщането си в Долината, двамата с Бруенор неведнъж бяха говорили за това. Берктгар несъмнено би предпочел Щитозъб да си остане в Сребърните зали, на стотици мили оттук. От толкова далече легендарното оръжие нямаше как да засенчи него и неговия меч, могъщия Банкенфуере. Само че Бруенор дори не можеше да си помисли да направи подобно нещо. Та Щитозъб бе най-великото му творение, върховното проявление на забележителното му ковашко умение! Нещо повече — бойният чук бе единствената му връзка с Уолфгар, сина, когото джуджето бе загубило завинаги! Където и да отидеше Бруенор Бойния чук, Щитозъб идваше с него, а чувствата на Берктгар можеха да вървят по гоблините!
Въпреки това джуджето не отговори веднага, сякаш искаше да прецени как е най-добре да постъпи. Стъмпет обаче съвсем не бе толкова търпелива:
— Чукът е тук, в мините — заяви тя решително. — Донесен от Бруенор, изпод чиито ръце излезе преди повече от десет години.
Берктгар се намръщи още повече, но вместо да се стресне, жрицата стана дори по-настъпателна:
— Нали току-що се перчеше, че тундрата ще ти даде всичко, от което имаш нужда? — викна тя. — Защо тогава толкова се интересуваш от някакво си джуджешко оръжие?
Исполинът не отвърна нищо, ала и Ревик, и Бруенор си помислиха, че Стъмпет е отбелязала точка.
— Ама защо ли се учудвам! — продължи тя. — Да не би тоз’ меч, дето си го провесил през рамото си, да е направен тук? Как пък не! Купил си го и нищо чудно и той да е дело на някой джуджешки майстор!
Берктгар се изсмя, ала това бе невесел смях, студен и заплашителен.
— Как може да идвате тук с приказки за приятелство — гневно викна едрият мъж — и въпреки това да ни отказвате оръжието, превърнало се в легенда в ръцете на един от нашите!
— Тез’ приказки започват да овехтяват — предупреди го Бруенор.
— Ти също остаряваш, джудже! — рязко отвърна Берктгар. — Изобщо не биваше да се връщаш!
И с тези думи той изхвърча от палатката.
— Няма да е зле да го държиш под око — подхвърли Бруенор на Ревик.
— Берктгар се оплете в мрежата на собствените си празни приказки — кимна Ревик. — Както и доста други сред младите.
— Винаги е бил войнствено настроен — отбеляза джуджето и варваринът се усмихна, напълно съгласен с него.
Да, Берктгар наистина трябваше да бъде държан под око, ала в действителност възрастният мъж не можеше да направи почти нищо. Ако Берктгар решеше да се отдели, мнозина щяха да го последват и Ревик нямаше как да ги спре. Дори още по-лошо, ако исполинът поискаше да се бори за властта над цялото племе, щеше да получи достатъчно подкрепа, за да не може Ревик да му откаже.
А за двубой с едрия войн Ревик просто бе прекалено стар. След като Уолфгар обедини племената, възрастният варварин повярва, че сънародниците му наистина са се променили и именно заради това прие да застане начело на онези, които останаха в Долината — пост, който преди това можеше да бъде получен единствено по наследство или в битка, с кръв или заслуга.
Ала старите навици очевидно умираха трудно, мислеше си Ревик сега. Мнозина от племето (най-вече онези, които се бяха завърнали от Заселническа твърдина, но и доста от бойците, които останаха в Долината) бяха започнали да изпитват носталгия по отминалите волни дни преди съюзничеството с Десетте града и джуджетата. Ревик неведнъж бе дочувал разговори, в които по-старите мъже разказваха истории за великите войни, водени от тях, за нападението над Десетте града, когато всички племена се бяха обединили срещу граничното поселище и когато Уолфгар бе паднал в плен на Бруенор.