Ала доброто не може да бъде въпрос на възприятие. Онова, което е добро в едно общество, не може да бъде зло в друго. Да, нравите може да са различни сред различните народи, обичаите — също, ала доброто — не. То е абсолютно.
Така и трябва да бъде. Защото доброто е прослава на живота и любовта, то предполага да приемаме другите такива, каквито са, и непрестанно да израстваме, да се стремим към чистото и благородното, към едно по-светло място. То не търпи гордост и завист, а ни учи да споделяме хубавите си мигове и да се радваме на чуждите успехи. То няма нужда от скалъпени оправдания, защото е заложено (макар понякога прекалено дълбоко) в сърцето на всеки от нас. И ако някой извърши зло, той не ще успее да заблуди сърцето си и да скрие същинската природа на това зло, дори да надене най-благовидната маска.
Защото във всеки от нас има кътче, където не можем да избягаме от истината. Там властва добродетелта, тя е обвинител и съдия и заради това там няма как да бъдем помилвани. Доброто и злото са в същността си намерения, а за намерението няма оправдание.
Кадърли Бонадюс сам потърси това място — доброволно и с цялото си сърце, с отдаденост, каквато рядко съм срещал. А видимият резултат от неговото духовно израстване, за което дълбоко му се възхищавам, е „Възвисяване на вярата“, това най-великолепно и в същото време най-смирено човешко постижение.
Артемис Ентрери също ще намери това място. Навярно ще го стори, едва когато смъртта дойде да го прибере, ала все пак ще го стори (защото то е неминуемо и очаква всеки от нас) и каква ли болка ще изпита тогава, когато най-сетне прозре истината за злото си съществуване. Моля се да отиде там скоро, ала не отмъстителността подклажда тази надежда, защото желанието за разплата не може да роди истинска молитва. Моля се Ентрери сам да потърси това най-съкровено място и когато види онова, което го очаква там, да се отрече от мрачното си минало и да поеме по нов, по-добър път. В разкаянието той ще открие истинска радост, хармония, каквато никога не може да познае, докато живее както сега.
Самият аз посещавам това място винаги, когато мога, за да не попадна в плен на лесните, ала в същността си неистинни, оправдания. Да, пътят е трънлив, там сме голи и беззащитни, ала само така можем да израснем само там, където няма маски, зад които да се скрием, можем да осъзнаем същината на своите намерения и следователно — на своите постъпки. Само там, където властва доброто, може да се роди истински герой.
Глава 13
„Възвисяване на вярата“
Без да срещнат каквито и да било затруднения, Дризт, Кати-Бри, Дюдермонт и Харкъл излязоха от Карадуун и поеха към Снежните планини. Елфът бе спуснал качулката ниско над главата си, а и всички в града бяха толкова развълнувани от появата на „Морски дух“, че никой не им обърна особено внимание.
Щом оставиха градската порта зад себе си, четиримата се озоваха на хубав път, бърз и сигурен. Малкото места, които биха могли да крият някаква опасност, бяха избегнати с лекота от опитния скиталец и така те крачеха в топлия ден, без да срещнат нищо вълнуващо или забележително.
А като се вземеше предвид всичко, което бяха преживели през последните няколко седмици, приятелите искаха точно това.
Те бъбреха весело, най-вече с Дризт, който им разказваше интересни неща за заобикалящата ги природа — на кои птици принадлежат различните песни, които чуваха, колко сърни са направили леговището от отъпкани иглички, на което се натъкнаха край една борова горичка. От време на време разговорът се насочваше към задачата им, а оттам, неизбежно — и към думите на сляпата вещица. Това поставяше горкия Харкъл в доста неловко положение. Тъй като благодарение на дневника си бе проучил стиховете най-задълбочено, той нямаше как да не забележи, че приятелите му допускат очевидни грешки, които можеха да се окажат от първостепенно значение. Не знаеше обаче, дали трябва да се намеси. Съдбовната мъгла бе по-скоро пасивна магия, която му даваше възможност да спомогне, а след това и да наблюдава най-различни вълнуващи събития. Да вземе активно участие в някое от тях обаче, като позволи на другите да надзърнат в омагьосания дневник или им каже какво има в него, би могло да провали цялото вълшебство.
Разбира се, това не означаваше, че Харкъл не може да използва всички останали заклинания, които знае, за да помогне в битките и със сигурност можеше да се довери на интуицията си, за да посъветва другарите си да използват жрец, вместо магьосник, ала напълно бе възможно една толкова пряка намеса и то с информация, получена с помощта на Съдбовната мъгла, да промени бъдещето, а това бе в разрез със самата същност на неговото творение. То не бе създадено с подобна цел и си имаше своите граници. Е, да, Харкъл всъщност не знаеше точно докъде се простират те, ала ако бе научил нещо през живота си — всички тези четиридесет години, които бе прекарал сред магьосници поне толкова ексцентрични, колкото бе и самият той — бе колко опасни могат да се окажат страничните ефекти от насилването на една магия.