После младата жена обърна гръб на каравелата и се зае да насочва движенията на отдалечаващия се „Морски дух“.
Дризт ту тичаше, ту се претъркулваше през глава, само за да скочи миг по-късно и да връхлети върху поредния противник, забивайки ятаганите си там, където ударът бе най-смъртоносен. Скрити под ботушите си, той носеше предпазители, изплетени от искрящи, митрилни халки и прикрепени към здрави, черни ленти. Надарени с магия за бързина, преди те принадлежаха на Дантраг Баенре, прословут Повелител на меча в Мензоберанзан. И макар Дантраг да ги бе носил около китките си, за да направи ръцете си по-бързи, Дризт бе открил, че целта им е друга. Слагайки ги около глезените си, скиталецът можеше да се движи с пъргавината на див заек.
Носеше ги и сега — съчетани с бездруго забележителната му ловкост, те объркваха пиратите, които никога не бяха сигурни нито къде е той в момента, нито къде ще се появи в следващия миг. Всеки път, когато някой от тях сбъркаше и елфът го изненадаше, ятаганите не пропускаха възможността да го накажат за грешката. През цялото време Дризт се стараеше да върви напред, към кърмата на каравелата, където щеше да обедини усилията си с Гуенивар — бойния другар, който го познаваше така добре, че предугаждаше всеки негов ход.
Само че така и не успя да се добере дотам. Сражението почти бе свършило, мнозина от корсарите лежаха мъртви, други хвърляха оръжие, а някои, обзети от отчаяние, скачаха зад борда. Един от тях обаче, най-опитният и най-страшният, приятелят на Пиночет, не бързаше да се предава.
Приведен, защото вратата беше прекалено ниска за огромното му триметрово туловище, той излезе от каютата си. Носеше само тънка дреха без ръкави и възкъси панталони, които не можеха да скрият люспестата му, зелена кожа рядката му коса с цвят на водорасли се разстилаше по широките рамене. Нямаше никакви оръжия, поне не такива, които бяха излезли изпод чука на някой майстор, ала мръсните му нокти и дългите, остри зъби изглеждаха достатъчно смъртоносни.
— Значи слуховете са верни, мрачни елфе? — проговори той с бълбукащ глас. — Наистина кръстосваш моретата.
— Не те познавам — отвърна Дризт, спирайки на прилично разстояние от пирата — предполагаше, че пред себе си вижда Каракус, морския трол, за когото му бе говорил Дюдермонт, ала не можеше да бъде сигурен.
— Но аз те познавам! — изръмжа чудовището и замахна към главата му с отвратителната си ръка.
Дризт побърза да отскочи встрани, после падна на едно коляно и рязко се завъртя, а двата ятагана прорязаха въздуха.
По-пъргаво, отколкото тежкото му туловище предполагаше, тролът се отдръпна и ятаганите успяха само да го поодраскат.
Без да губи и миг, пиратът се хвърли срещу Дризт, с намерението да се възползва от неудобната му позиция и да го събори, както бе коленичил, ала и този път скиталецът бе прекалено бърз. Само за части от секундата той скочи на крака и се престори, че тръгва наляво, но щом тролът, подведен от уловката му, се накани да го последва, Дризт се хвърли надясно, точно под протегнатата му ръка.
Сиянието се заби в бедрото на скрага, а леденият ятаган потъна дълбоко в хълбока му.
Чудовището отново замахна, но този път скиталецът не направи опит да се предпази — след току-що получените удари противникът му се олюляваше нестабилно и надали можеше да използва напълно чудовищната си сила. Дългата, мършава ръка се стовари върху рамото на елфа с глух звук, но отскочи, без да го нарани. Миг по-късно той вече се бе обърнал с лице към противника си, вдигнал двата ятагана пред себе си.
Невъобразимо бърз, той провря Сиянието под вдигнатата ръка на Каракус, поряза лакътя му и закачи острието за провисналата кожа. В същото време леденият ятаган се промуши покрай другата ръка на трола и се насочи към гърдите му.
Изгубилият равновесие скраг можеше да направи само едно и Дризт, уверен, че знае какво ще е то, стисна още по-здраво дръжката на Сиянието, дори го подпря с рамо, за да не мърда, и зачака. Заслепен от болка, Каракус изрева и отскочи настрани, в точно обратна на закривеното острие посока. Плътта му от рамото чак до китката се отдели и тупна на земята с ужасяващ тъп звук.
Черните му очи пламнаха от ярост и омраза. Бавно, той сведе поглед към оголената кост на ръката си, после към парчето месо, което се гърчеше на палубата и най-накрая към Дризт, който стоеше спокойно на няколко крачки от него, кръстосал оръжия пред себе си.