Алекс Болдин
Пътен инцидент
— Подай ми скалпела! Хей това е, готово! Тоя пич вече няма да гони кучките и да хапе дечицата. Хайде сега, сложи му каишката! От ония оранжевите, за да го различават от далеч. Кой номер е? Да го запиша в тетрадката…
— Я-а-а, за всеки скучай, да му клъцна дясното ухо. Каишката може да падне, но като го видят белязан в ухото ще знаят, че е кастриран. Вече се събужда, хубавец… Как гадно мирише тоя химикал за обезпаразитяване… Да го мацна и с малко йод, че може да се инфектира раната.
— Хоп, готово! Давай следващия! Колко минахме досега, трийсет и четири? Добре е! Вървим по план! Кметът си знае работата. Много помияри се навъдиха напоследък!
Когато бръснарят Пеци получи инсулт, мигом се отчая. Знаеше, че тая болест не се лекува и вкарва бързо в гроба. Полежа за кратко в болницата колкото „да изтича“ предвидената от здравната каса клинична пътека и се прибра у дома. Жена му си беше заминала преди три години от рак. Инсултът беше лек, но въпреки това лявата половина на тялото не го слушаше. Говорът също беше малко неразбран. Синът му не го остави. Грижеше се за него, носеше му храна, купуваше лекарства, а по-късно го водеше и на рехабилитационни процедури във физиотерапията на втора поликлиника.
Нищо обаче не бе както преди. Трябваше да се прости с любимата биричка, със салама „кучешка радост“ и с жизнерадостната, приятелска компания от Стария пазар. Бръснарничката му, сглобена от няколко тенекии запустя. Постепенно осъзна, че повече няма да може да упражнява бръснарския занаят. Помоли един приятел да напише на компютър окуражаваща табела с надпис: „Болнични съм!“. След това табелата бе сменена с друга: „Продава се за 1000 лв.!“.
Понеже никой не прояви интерес към частния му имот, цифрата бе сменена на 800. След някой и друг ден цената падна на 700, а накрая на 500 лв. Ефектът от тази промяна в цифрите си остана нулев. Кой ли би купил мизерната му съборетина, дори за 2 лева?
Зимният сезон изкара горе-долу добре. Като пукна пролетта си каза: „Трябва да сменя начина на живот!“. Та нали все това му повтаряше личния лекар, да се движи, да се движи и пак да се движи, ако иска да е жив. Тези думи така му се бяха набили в съзнанието, че след задължителните 6 месеца покой, грабна бастуна, обу спортния анцуг, нахлупи бейзболната шапка, която му бе подарил сина и тръгна да пътешества по улиците на областния град.
Ако някой му бе казал преди година, че ще изтропа толкоз километри на ден, би му се присмял. Сега обаче нещата бяха други. Ставаше рано, преди пукване на зората. Избираше си начален маршрут. Отначало по-къс а после по-дълъг. От улица „Околчица“ тръгваше по „Дико Илиев“, заобикаляше началното училище и след два завоя достигаше железопътната линия.
Преминаването на шосейната магистрала му бе проблем, но в тоя ранен час автомобилното движение бе слабо. След това продължаваше по улиците „Батак“ и „Цар Асен“ докато стигнеше до старото зеленчуково пазарище. То вече носеше новото име площад „Руски“.
Тук в малкия парк, Пеци сядаше на една пейка в близост до чешмата и почиваше. Пийваше няколко глътки вода, хапваше скромен сандвич и тръгваше обратно. Тази разходка правеше 4–5 пъти на ден. Беше чул за „алеята на парализираните“. Там се разхождаха хора сполетени от неговата болест. Алеята започваше от железопътната гара и водеше към центъра на града. Пеци нарочно не отиде там. Боеше се, че ще го видят приятели и ще започнат да го съжаляват, а това най-малко желаеше.
Накрая, вследствие продължителните разходки, така закали мускулите на краката си, че не можеше да се познае. Въпреки всичко сковаността и несигурността на движението си остана.
През един късен летен следобед, към пейката където седеше, се приближиха трима млади цигани. Те му се закривиха, заплезиха, а най-накрая нахвърлиха. Наоколо нямаше никой, който да го защити. Пребъркаха му джобовете, обраха му малкото пари които имаше, удариха му няколко плестника и избягаха. Беше беззащитен. Не можеше да се отбранява. Тези побойници обитаваха пустеещата къщица на престарялата баба Вана Цикова. Тя беше починала преди година и ромите, без никой да питат, се самонастаниха в запуснатия дом с цялото си циганско домочадие. Не след дълго махалата пропищя от мародерствата им.
При цялото му отчаяние от болестта, за бръснаря дойде и тая нова угроза. Циганите го бяха запомнили и нямаше шанс да се промъкне незабелязано покрай къщата им. Какво ли трябваше да стори? Къде трябваше да иде за да се отърве от тях? Обхвана го смут и тревога. Занизаха се мъчителни дни и нощи на страх и отчаяние. Разходките му се ограничиха само около махалата в която живееше. Тя обаче бе малка и я обхождаше за има — няма половин час.