Всеки що-годе чувствителен човек усеща този флуид толкова отчетливо, колкото очите му виждат буквите, — а и получателят, който не го усеща, е не по-малко повлиян — макар и несъзнателно — от него.
При това няма никакво значение дали писмото е написано на ръка, или с помощта на някакъв механичен апарат, стига то да идва направо от ръцете на изпращача, а не от печатницата, където е било предварително набрано и отпечатано върху друга хартия! —
Носител на въпросния флуид е самата хартия и той би запазил способността си да бъде предаван, дори ако подателят не напише нищо върху хартията, а предпочете само да насочи мислите си към нея.--
Както се вижда, „съдържанието“ на едно писмо съвсем не се изчерпва със смисъла на написаните думи. По-важната част от него, достъпна наистина само за вътрешното ни чувство, може да внуши точно обратното на онова, което искат да ни внушат видимо написаните фрази.---
От това обаче следва, че едно писмо не може да бъде истински оценено, ако не бъде незабавно отворено и не идва направо от написалия го, защото споменатият флуид се изпарява .много бързо — само след няколко дни той вече почти не се усеща.
А и писмото в края на краищата е предназначено само за своя получател, върху когото неизбежно преминава съдържащият се в него флуид, освен ако този получател, знаейки за неговото съществуване, не реши, че е по-добре да се предпази от него, като го оттласне далеч от себе си...
След като знаем всичко това, как бихме могли да оправдаем ширещия се днес лош обичай под някакъв твърде прозрачен и несъстоятелен предлог да се изравят писмата на всички възможни и невъзможни, значителни и съвършено незначителни люде, за да се хвърлят на пазара, сякаш броят на излизащите всяка година нови книги е недостатъчен и трябва непременно да бъде увеличаван!??
За да не остане никакво място за съмнение, искам най-категорично да подчертая, че малко неща на този свят са ми така противни, както това отблъскващо публикуване на разменени писма, толкова приличащо на „мародерство“!
Всеки, който гледа на литературната слава като на жизнена необходимост, но не може да сподели със своите ближни нищо значително, се опитва чрез публикуването на „писма“ да си извоюва „име“, а новобогаташът може да изпълни цяла библиотека с такива томове и това се оказва твърде практично за него, защото му стига да прелисти едно томче с кореспонденция, за да мине за много сведущ, без да е прочел и един-единствен ред от творбите на въпросния писател.
Клетият автор на писмата не е вече в състояние да се брани и не може да попречи на този грабеж, все едно дали съставителят се стреми да прослави своето собствено име, или пък си въобразява, че подобно изравяне на стари писма е свидетелство за почитта му към техния автор...
Манията да се публикуват писмата на по-известните люде след тяхната смърт е направо варварска. Изваждането им на показ пред чужди хора, за които съвсем не са предназначени,, създава погрешна представа дори само затова, защото те никога не разкриват всички обстоятелства около своето написване. А и всяка размяна на писма, засягаща по начало само две определени лица, представлява за по-късния читател, влязъл в ролята на неканен трети, твърде съмнителен източник за обогатяване на неговите познания, тъй като обективното възприемане на текста неизбежно отстъпва място на субективната интерпретация, дори ако читателят не е готов да признае това обстоятелство, или пък изобщо не си дава вече сметка за него.
Изключение представляват само писмата от най-общ характер, като описанията на пътешествия или исторически събития, хумористичните словоизлияния, както и любовните или поучителните писма, понеже във всички тези случаи е почти без значение дали читателят е готов да се отнесе обективно към съдържанието им, или предпочита да се вживее субективно в ролята на написалия ги.
Има наистина и писма, които още при написването си са били предназначени за по-късно публикуване...
Но в този случай не става вече въпрос за тайнствения мост между двама човеци, какъвто представлява в смисъла на горните обяснения „писмото“, а по-скоро за един вид есета в епистоларна форма, която не бива да се отхвърля сама по себе си, щом един имащ какво да каже човек реши, воден от определени съображения, да прибегне до нея!