Това важи особено в сферата на обществения живот, където безброй хора схващат правото на отделния човек да влияе върху определянето на външните условия на своя живот като право на безогледна критика към всички и всичко и така неизбежно стигат до плачевно израждане на критичния си импулс.
А тъкмо в тази сфера такова израждане е заразно като чума...
Всеки се чувствува в правото си да критикува, макар да не разбира нищо от делата или думите, които се захваща да съди, затова всяка критика, чута от устата на друг, му въздействува като крайно натрапчиво пришпорване да заговори по същия начин, а суетността му го кара да се грижи не толкова как да направи по-обективни доводите си, а как да изтъкне на преден план личността на критикуващия...
На особено предпочитание сред заболелите от силно заразната мания да се критикува се радват лозунгът и клишето като най-удобни и винаги действени псевдоаргументи.
И най-тъпият глупец може да стане виртуоз на лозунга и клишето, защото те са и винаги ще останат сигурна стръв за всички хора с ленив ум и незряла съдна способност.
Но привързаността към лозунга и клишето е сама по себе си вече достатъчна, за да бъде демаскирана прибягващата до подобни похвати критика като безотговорен опит да се даде привидна тежест и значимост на един твърде посредствен в повечето случаи критичен дух.
Напълно оправдано е да се каже, че всяка критика губи толкова повече от своята валидност и стойност, колкото повече е принудена да се крие зад лозунги и клишета с изпитано въздействие. —
Затова пък критиката, родена от здравия критичен импулс, не иска и да знае за готовите клишета.
Опазилият се от върлуващата зараза критичен импулс събужда у своя носител преди всичко чувство за отговорност.
Задействуването на здравия критичен импулс има за цел не да улесни самоизтъкването на дадена личност, а да допринесе за усъвършенствуване на определени условия и институции, както и на други човешки творения.
Критичният импулс издига човека високо над животното!
Дори най-интелигентното животно приема заобикалящия го свят такъв, какъвто е, и не дава никакъв признак на истински критично поведение.
Проявите на радостно одобрение или на неприязън и съпротива към външния свет от страна на животното не са нищо повече от прояви на неговия инстинкт за самосъхранение и не бива да се тълкуват като израз на някаква критическа оценка.
Критичният импулс на човека е обусловен от интуитивното му предугаждане на едно по-съвършено състояние на нещата от онова, което би могло да настъпи когато и да е тук, на земята.
Ако човекът се чувствуваше така у дома си в света на физическите явления, както се чувствува животното, — как тогава би могъл да критикува своя външен за него свят!? —
Този импулс да критикува се е породил у човека, само защото духът му познава нещо по-съвършено от заобикалящия го земен свят.
Днес човекът се е лишил вече от съзнанието за живия опит на своята изначална духовна същност, но тъкмо този опит е в основата на неговото критично поведение спрямо заобикалящия го сега физически свят.
Прокудена поради насочеността на собствената си воля от съзнателните сфери на чистото преживяване на субстанциално духовните форми, вечната духовна субстанция, изживяваща се сега по физическисетивен начин в земночовешкото животно, остава въпреки всичко носител на спомена за своето някогашно състояние на живот, и макар земноживотинският мозък да не е бездруго готов да сподели този спомен, той все пак го предусеща по силата на упражняваното от него индуктивно влияние. —
Всяка изява на здравия критичен импулс се дължи на несъзнателно съпоставяне на земната даденост със съответствуващите и форми на абсолютно съвършенство в света на духовните явления.
Ние, човеците на тази земя, живеем под въздействието на два крайно различни помежду си идеала за съвършенство, все едно дали пренебрегваме двойствеността на своите стремежи, или пък — заедно с всички не докрай отдадени само на земното натури — страдаме горчиво от нея...
Ако бяхме само от земно-сетивно естество, това раздвоение на стремежите и цялото произтичащо от него страдание щяха да са просто невъзможни.