Изглежда сякаш излишно да поставяме отново този въпрос тук.
Стари и нови тълкуватели на необикновеното творчество, носещо името на Бьоме, са се нагърбвали — кога с по-голям, кога с по-малък успех — да тълкуват и стоящия зад това творчество човек.
Независимо какъв е бил Бьоме, дори непрочелите нито един ред от него знаят, че той умеел и да шие обуща, и ако част от тълкувателите на творчеството му си позволяват да говорят за автора като за „гьорлицкия кундурджия“, това в края на краищата е въпрос на вкус. Някои може би споделят моя възглед, че обущарството е всъщност едно много почтено занятие и че обущарите могат само да се гордеят с принадлежността на такъв именит човек към своето съсловие, но да се натяква за делничната работа, с която Якоб Бьоме препечелвал хляба си, когато става дума за този бездънно дълбок вестител на Духа, съвсем не е признак за някаква особена „духовност“.--
Наистина не са липсвали никога хора, за които най-същественото у един толкова значителен в духовно отношение човек не се е определяло от неговата земна професия, — за които е било без значение, че този учител е израснал извън тесните рамки на обичайното образование.
В съчиненията си самият Бьоме обаче показва повече от ясно колко много съжалява, че не е усвоил учеността на своето време и чак до края на живота си полага усилия да обхване мисловния свят на учените си приятели: да използва чутите от тях думи, когато свидетелствува за своите собствени преживявания и мисли.
Принудата да упражнява изучения навремето занаят, за да осигури препитанието си, е била една постоянна пречка за него и всичко, което се знае за външния му живот, показва недвусмислено какви усилия е хвърлял да преодолее тази пречка, за да може да следва единствено вътрешните подбуди на своя възвишен дух.
Ако искаме да опознаем истински духовното богатство, избрало като своя земна дарохранителница човека Якоб Бъоме, не бива да посягаме към съчиненията на този мъдрец с предварителното убеждение, че в тях ще се натъкнем на повече или по-малко наивните резултати от разсъжденията на един простоват занаятчия, който, седнал пред кундурджийския си калъп, забравя, че занаятът му е да произвежда сносни обуща и се залавя вместо това да търси отговор на всевъзможни метафизични въпроси, недаващи мира на благочестивата му душа.
Казаното се отнася до всички, които знаят наистина името на мъдреца, но не са чели съчиненията му, или пък твърде бързо са ги оставили настрана, понеже са се подразнили от неясния му стил, отличаващ се без съмнение с доста своеобразни и странно звучащи обрати на речта!
Ала който се е запознал истински с произведенията на Бьоме, — който си е дал труда да се вживее в техния език, — не може да не се преклони с благоговение пред техния автор. Отдавна установен факт е, че това чувство на благоговение е толкова по-силно, колкото по-дълбок отклик в собствената душа на читателя предизвиква още първото докосване до удивителните съкровища, скрити в космичните дълбини на Якоб Бьоме...
Това обаче е в сила само за неговите прозрения по отношение на чисто духовния свят!
Но въпреки погрешните му заключения в областта на физическисетивния космос, извлечени посредством заети от друго място похвати, въпреки цялата обвързаност на изводите му с неговото време, — и дори въпреки стягащите окови на закостенелия религиозен догматизъм, тук пред нас се изправя един от най-големите мъдреци измежду всички, които някога са се опитвали да стигнат до най-съкровените дълбини на човешкото познание! —
Един „строител на кладенци“, издълбал своята шахта чак до водите, бликащи от самия Първоизвор на Живота!
Всеки, който събере мъжество да слезе до дъното на този кладенец — защото не разполага с окачено на въже ведро, за да може да черпи с него от водите му, — неминуемо ще установи, че е достатъчно да прокопае в самия себе си шахта със същата дълбочина, за да се натъкне и в себе си на същия живителен извор...
Който пък увисне в паяжината от религиозни алегории, успели да пуснат корени в стените на кладенеца, издълбан от Бьоме в собствените му дълбини, за да объркат лековерния читател, трябва да се смята за щастлив, ако успее в края на краищата да се измъкне от тяхната прегръдка, а повърхността на дълбоките води няма да му покаже нищо друго освен отражението на собствената му объркана физиономия. —