Този път той бил будистки монах — както изглежда китаец, — предизвикал със своите изцеления истинско удивление и почтителна боязън в иначе привикналата към „чудеса“ Индия.
Тъй като не бил вече в състояние да слага сам ръка върху всички идващи при него болни, той „предал“ целебната си сила на петима свои ученици.--
Съобщенията във вестниците не оставят място за съмнение в самия факт на изцеленията, а това — както често става в подобни случаи — изправя много хора пред трудни загадки.
От Далечния изток до нас от време на време достигат немалко съобщения за извършени чудеса, но след по-обстойна проверка от тях не остава кой знае какво, макар в първоначалните версии никога да не липсват „заслужаващи пълно доверие очевидци“.
Но в сведенията за будисткия монах съвсем не се споменава за толкова удивителни неща, че да ги поставим под съмнение просто от предпазливост.
Удивление предизвиква по-скоро фактът, че подобни изцеления ни заварват все така озадачени и неспособни да намерим обяснение. В някои кръгове не са много склонни да вярват дори на симпатичния и трезво мислещ г-н Куе, който не се криеше зад никакъв магьоснически плащ. —
Наистина г-н Куе говореше просто за „самовнушение”, докато в случая става въпрос за сили, които могат да бъдат само отприщени от самовнушението, но най-съществено в неговия опит да обясни нещата е указанието, че изцеленията са резултат от действието на сили, които всеки човек носи в себе си.
Всъщност нито един лекар на света не би могъл истински да лекува, ако не даде възможност на споменатите сили да се изявят, все едно с какви средства — в това число химически препарати или хирургическа намеса— постига тази цел.
Тук няма нищо ново и хората от памтивека са се задоволявали с изтърканото обяснение, че лекарят само давал подтик на целебната сила на природата, без която не биха помогнали много и най-добрите медикаменти, дори ако заболелите органи бъдат отстранени.
В случая обаче са замесени и други фактори, затова скромният и симпатичен жест, с който г-н Куе уверява, че той лично нямал нищо общо с изцелението и че единствената му роля била да покаже на пациента как да си помогне сам, не бива по никой начин да се приема като неоспоримо съобщение за фактическото положение на нещата, все едно колко дълбоко убеден в своята правота е бил г-н Куе. —
Винаги и навсякъде от решаващо значение е личността на лечителя, независимо дали става дума за метода на самовнушението, популяризиран от г-н Куе и практикуван от половин столетие вече в Америка от последователите на така наречената „Нова мисъл“, — за целебната сила на вярата и полагането на ръка, — или най-после за лечението чрез медикаментозна и хирургическа намеса.
Безспорно волята, особено в своята най-могъща форма като въображение, като способност да бъде създаден вътрешен представен образ за нещо, е в състояние да извърши в човека истински „чудеса“, какъвто е и случаят с отприщването на целебните сили, които са налице във всеки човешки организъм като автоматично действуващи регулатори, но могат да бъдат парализирани и от най-малкото противодействие на мисълта, така че целият въпрос опира до намирането на най-добрия начин да бъдат избегнати подобни сковаващи мисли.
Освен това тук —- както впрочем при всяка проява на жизнените сили — действуват два полюса, единият от които трябва да се търси в инстинктивната воля на клетките на заболелия организъм, насочена към израждане, а другият — в духовната воля (не „желанието“!) за оздравяване.
За да може сам да се излекува, болният трябва непременно да обективизира своята воля за изцеление, — един вид да я „отчужди“ от себе си и така да създаде необходимата напрегнатост между присъщата на телесните органи воля за боледуване и духовната воля за оздравяване.
Изпълнението на тази предпоставка може да се окаже доста трудно, понякога то е едва ли не невъзможно, но от болния се изискват само минимални усилия, щом духовната воля за оздравяване: — за внасяне на ред в царящия в организма безпорядък — му въздействува поне на първо време отвън, възбуждайки по индуктивен път активната изява на неговата собствена духовна воля.